Машинистът намали ход, за да могат да се качат служителите, които бяха поправяли линията.
— Ще продължите ли с нас? — попита бледият, неспал цяла нощ началник на влака Джо Браун.
— Благодаря. Аз оставам тук.
Захлопнаха се вратички, затвориха се прозорци. Дъглас махна още веднъж на инженера. После дадоха сигнал за тръгване. Буталата заработиха, колелетата започнаха да се въртят, първо бавно, после бързо. Влакът потегли.
Ритмичният шум от придвижването му прокънтя високо в тишината и започна да заглъхва, колкото повече влакът се отдалечаваше. На останалите сред прерията машината вече се виждаше все по-малка и по-малка, докато най-сетне изчезна на блесналия хоризонт.
— Дано не ги виждаме повече! — каза Джо. — Минавало ли ми е на ум снощи, че ще срещна още същата нощ влака и господин Финли!
— Веднага ли се връщаме обратно в станцията? Джо огледа въпросително останалите членове на групата, които бе довел от станцията.
По няколко лица се появи лека усмивка.
— Най-напред ще направим малка закуска! Началникът на влака ни остави нещо за почерпка!
Инженерът видя цяло буре бира, ракия и сандък с шунка и хляб.
— Тогава най-напред гощавката в чест на победата! Щом искате!
Мъжете насядаха в кръг на земята в добро настроение, Джо и Топ също седнаха. Някои носеха чаши, така че не им липсваха съвсем условия за пиене. Отвориха бурето.
— За здравето на всички!
Джо вдигна чашата, пи и я подаде на съседите си отдясно и отляво, които трябваше да се задоволят със същата чаша. Разпределиха и шунката и хляба. Някои започнаха да ядат, но повече кандидати имаше за бирата и ракията.
— Жалко, че Хари го няма с нас! — каза Джо.
— Него ли? Че той никога не участвува! — намеси се мъжът, който седеше отляво на Джо. Беше келнерът, който навреме бе отстранил предишната вечер кавгаджията — приятел на Бил Петльобореца.
Джо не обърна внимание на забележката. Пи още веднъж. Бирата беше студена и вкусна. Стомасите бяха празни, алкохолът започна да действува. Езиците се развързаха.
Матотаупа се обърна към Джо:
— Няма ли да ме пуснеш да вървя, мой бели братко?
— Нима на всяка цена искаш да тръгнеш по петите на Тасунка?
— Нима не е задължение на един съгледвач да ликвидира най-големия си враг?
— Може и така да се каже. Но какво ще рече Тейлър II?
— Ще му обясниш, че съм направил необходимото! Няма да липсвам няколко седмици, а само няколко дни.
— Може би все пак Хари ще се върне, така че поне един от двама ви да си бъде на мястото. Къде се мотае всъщност Джим? Мисля, че той беше отговорник на съгледваческата група. Всъщност нима тя вече се състои само от вас двамата?
— Да. Белите мъже се чувствуват сигурни и Джим убеди човека с къдравата глава да му даде отпуска за няколко седмици.
— Голям чешит! Искам да кажа Джим. Тейлър II си е идиот.
— Нима искаш да ни напуснеш, Топ? — подвикна сръчният в бой келнер. — Жалко, жалко! Ти, най-добрият измежду нас! Да вдигнем чаши за Топ!
Мъжете вдигнаха чашите, после ги подадоха на съседите си. По този начин индианецът стана център на внимание.
— Топ, щом като искаш да ни напуснеш за толкова дълго, ще трябва най-напред да черпиш по една! Тогава ние ще кандърдисаме Тейлър II и той няма да има нищо против!
Матотаупа огледа насядалите наоколо. Мъжете, които бяха изявили готовност да отидат на помощ на влака, съвсем не бяха най-лошите мъже на станцията. Сега те всички гледаха Топ с очакване и надежда и той усети да се надига у него отново един приглушен, несъзнателен спомен, спомен за онези отминали дни, когато той, боен вожд на дакота, бе посрещал почти всеки ден гости в своята типи и ги бе гощавал от големите си ловни плячки. Бе възпитан в щедрост; щедростта бе подхождала на ранга и възможностите му. Беше му приятно, когато можеше да черпи и посреща другите. Мъжете обаче, сред които живееше сега, не искаха да ядат мечи лапи или мечо филе край огнището в неговата шатра, а искаха бира, ракия и пари. Това Топ бе разбрал след прощалното празненство на Джо. Той знаеше, че парите, ракията и бирата бяха пътят да започнат тези мъже да се възхищават от него и да го обичат. Път, който водеше много по-сигурно към уважение от страна на другите, отколкото най-смелите постижения в съгледваческата служба, за чийто голям риск мнозина в станцията дори и не подозираха. В основата си индианецът се отвращаваше от пътя, по който бе тръгнал. Но не можеше да се лиши от приятното признаване на личното му достойнство, в което бе възпитан като храбро момче, като предводител на младежите, като боен вожд на мъжете, пък и най-обикновеният път към това признаване беше и най-привлекателният. Имаше един-единствен човек, който можеше да го смути само с един поглед от това бягство, от това прикритие на собственото му самочувствие — синът му, затова той започваше да го мрази все по-често, макар че го обичаше отчаяно. Но сега Харка не беше наблизо.