— Тук няма с какво да се черпи — каза Джо.
— Да, но като се върнем в станцията? Тогава ще празнуваме още веднъж! Тип-топ ли си, Топ?
— Тип-топ! — отвърна индианецът с усмивка, тъй като вече бе свикнал с този израз.
Продължиха да пият от бъчвата, не изоставиха и ракията. Някои започнаха да бъркат питиетата.
— Тип-топ съм! — повтори Матотаупа. — Но чак когато скалпът на Тасунка-витко увисне на колана ми!
Джо погледна индианеца отстрани, изпитателно, недоволен.
— Прерията е голяма. Нима няма място сред нея за двама ви?
— Няма място! — Победен от неприятните спомени, Топ започна да пие по-бързо.
— Какво ти е направил той толкова, Топ? — поиска да знае келнерът, като пиеше два пъти повече от другите.
— Той… — Топ гледаше пред себе си и сякаш забрави за обкръжението си. — Той ме набеди, че съм предател. Искаше да ми открадне сина… И когато веднъж аз се промъкнах в моята шатра, в собствената си шатра, след много лета и зими… и когато заговорих с майка си, той дойде и ме повали на земята и ме обвърза в ласото си… и после трябваше да ме освободи малката ми дъщеря. — Индианецът бе започнал да говори на родния си език, затова слушателите не разбраха думите му. — Но Харка, моят син, не знае нищо за това… — говореше все още на себе си прокуденият вожд, сякаш искаше да успокои собствените си тайни опасения. — Харка никога няма да узнае за моя срам.
Топ млъкна.
Джо повдигна рамене. Той долови в гласа на индианеца нотка на мъка, но не обичаше никакви сантименталности и затова остана съвсем студен.
— Ако продължаваме така, ще се върнем чак утре заран обратно в станцията. Повече обаче в никакъв случай не чакам. Просто ще навържем пияните върху конете.
— Тип-топ! — съгласи се индианецът. От изпитото количество алкохол всичко, което досега му се беше струвало важно, вече бе започнало да му става съвсем безразлично.
Докато групата мъже пируваха посред бял ден сред прерията, хората в лагера на станцията се заеха да разчистват разрушенията. Морис и Дългото копие не се присъединиха към тях. Малкото помещение в бараката, което кръчмарят им бе оставил на разположение, бе останало незасегнато от нападението, а съседната стаичка, където трябваше да се настанят Джо и Хенри, бе разрушена и съборена. Художникът накара да пренесат Хенри в неговата стая и сега Дългото копие се грижеше за изпадналия в безсъзнание вследствие на тежко мозъчно сътресение Хенри; беше го положил върху собственото си легло. Морис лежеше върху своето, все още много блед. Не искаше да хапне нищо, само пи малко чай.
Навън цареше шум и глъч. Част от мъжете обходиха още веднъж околността, за да я претърсят от врагове и следи, но можаха само да се уверят, че всички дакота бяха изчезнали от погледите, и сега съобщаваха резултата от своя обход с цинични забележки. Копаеха гробове за мъртъвците на станцията. Бяха отнесли ранените в едната от големите бараки, която бе останала здрава, и ги бяха положили там между балите и буретата. Вече строяха нова барака за отговорника на лагера Тейлър II. Кръчмарят беше скрил касата си под леглото на Морис, тъй като му се струваше, че засега там ще бъде на най-сигурно място.
Временно продаваха бирата и ракията на открито, зад една бариера от бурета за вода, върху набързо скалъпена дървена маса. Дейзи първа дойде на помощ на кръчмаря. Постепенно се намериха още двама помощници. Търговията вървеше прекрасно. Бил Петльобореца давеше мъката си в алкохол, щом мина скромното погребение на мъртвите, а къдрокосият отговорник на станцията поръча да му донесат една бутилка.
— Днес не мога да пия — отказа художникът, когато Дългото копие му предложи да вземе нещо.
Когато се свечери, някой похлопа стеснително на вратата на стаичката, където живееше художникът. Морис каза най-напред леко „да“, но чукането се повтори.
— Моля! — извика сега Дългото копие високо и ясно.
Вратата се отвори внимателно. Морис потрепери. Онова, което видя, беше черно, над него едно лице без нос, една глава без уши. Морис си припомни призрака, който му се бе мярнал през нощта край ранените и убитите дакота. Успя да се овладее.
— Влез спокойно вътре.
Женската фигура се промуши през вратата, чуждите очи се огледаха да видят какво има още в стаята. После жената се спря, облегната с гръб на вратата. Носеше прехвърлена през ръката си една завивка от бизонска кожа, в другата стискаше вързоп. Самата тя беше облечена в кожа като свободна прерийна индианка, но кожата беше боядисана в черно. За индианците черното беше цветът на тъгата, на възмездието, на саможертвата. Но те нямаха обичай да боядисват кожата изцяло в черно; в това отношение странната жена подражаваше на обичаите на белите. Черното беше матово и действуваше на художника като образа на смъртта и въпреки това тази кожена дреха, това черно, беше единственото, което превръщаше обезобразената жена в личност, защото само то бе избрано от нея.