— Опитай и помисли как бихме могли да изпратим съобщение на групата при влака, където са Джо и Матотаупа. Само те биха могли да предотвратят ново нещастие и да накарат тези пияни зверове тук да променят решението си или поне да ги укротят.
Дългото копие кимна и излезе с натежало сърце.
Морис чуваше отвън рева и крясъците на мъжете, които настояваха да продължат провеждането на това ужасно правосъдие на линча.
Беше нощ.
Кръчмарят дойде още веднъж и заключи доста голяма сума пари в касата си под леглото. Сега вече той бе потънал в пот не от страх, а от търговско усърдие.
Дейзи надничаше от време на време при Морис и им донасяше всичко, което той поръчваше за себе си и за Хенри. Тя завеси прозореца с парче плат, така че никой да не може да поглежда вътре, и запали малка газена лампа. Светлината беше слаба и действуваше като контраст на шумното и грубо оживление навън край кръчмарския тезгях. Морис усещаше, че всичките му нерви потрепват, когато чуваше зверските заплахи, които мъжете ревяха по адрес на младия индианец, и когато си помисляше за смъртта на обезобразената жена.
Около единадесет часа Дейзи се сбогува, Морис й поблагодари и я увери, че няма никакви други желания. Хенри се бе върнал веднъж в съзнание, бе се огледал изненадан и после бе заспал.
Морис седеше дълбоко замислен и отпиваше от време на време глътка вода.
В полунощ на вратата отново се почука и художникът каза тихо:
— Моля!
Вратата се открехна леко. Подаде се широкопола шапка, която покриваше косата и ръцете, после цялата фигура на каубой, облечен в кожен костюм. Човекът носеше пушка.
Новодошлият притвори безшумно вратата след себе си и седна спокойно на края на леглото, където лежеше Хенри, също както Дългото копие преди това. Пушката си остави на земята. Държеше главата си наведена. Сега обаче я вдигна неочаквано и погледна Морис под бледата светлина на газеничето.
— Ха… — Морис не произнесе цялото име. — Ти!
— Да. Къде е баща ми?
— Още е на линията при влака.
— Джо?
— Още е при влака заедно с двадесетте мъже, които представляваха твоята група за отбрана по време на боя.
— Белите мъже тук са осквернили трупа на една жена и искат да ме линчуват.
— Можеш ли да се скриеш, докато баща ти, Джо и останалите се върнат?
— Бих могъл, но не желая. Отивам си. Разбра ли ме? Ако някъде и някога имаш възможност да съобщиш нещо на баща ми, кажи му, че съм си отишъл, за да се подложа на изпита, който ще ме направи боец. Няма да отида при мъжете на дакота, а при техните врагове, при сиксикау, в чиито шатри баща ми и аз вече живяхме като гости. След това ще се върна още веднъж и ще потърся баща си. Искам да го попитам като боец дали е готов да се раздели с Червения Джим.
— Къде е Джим? Какво прави? Не съм го виждал още тук.
— През зимата беше тук съгледвач като нас, но преди няколко седмици отново изчезна. Когато не се мярка тук, обикновено обикаля Черните хълмове и търси там злато.
— Но още нищо не е открил, нали?
— Не е, все още нищо. — Индианецът се изправи.
— Хари, не искаш ли сам да съобщиш това на баща си?
— Ще се опитам.
— И… чакай, Харка, един момент. Жената с обезобразеното лице донесе тук за теб завивка от бизонска кожа, един лък и още нещо. Искаш ли сам да погледнеш — всичко е там долу под леглото.
Индианецът се наведе и веднага намери своята стара рисувана завивка, лъка, две орлови пера и колана, украсен с раковини. Подържа колана за миг в ръка, като го разглеждаше внимателно.
— Той е от шатрата на Оцеола. — Обясни Морис. — Така каза жената. Тя от племето семиноли ли беше?
— Да. Такава беше и никога не го забрави. Коланът съдържа едно поръчение… Къде е Дългото копие?
— Излезе навън, където се надяваше да те срещне и да те предупреди. Не го ли срещна? Мислех, че той ти е набавил тези дрехи?
— Не, съблякох ги от един мъж, който бе осквернил тялото на една мъртва жена. Той си позволи да излезе доста надалеч от лагера и дойде твърде близо до моя нож.
Когато индианецът изговори всичко това със съвсем безразличен тон, Морис го погледна загрижено.
— Харка, убиването е станало занаят и за тебе.
— Хау, това е част от моята работа. Червените мъже и белите мъже ме научиха. Аз убивам червени мъже, убивам също и бели мъже със същата сигурност, с която прострелвам бизони. Кой би ме зачитал още, ако не се справях добре с този занаят?
— Кой си ти? — попита ужасен художникът.
Беше съшият въпрос, който Матотаупа бе задал няколко години преди това на своя син.