По лицето на младия индианец премина изразът на онзи предизвикателен цинизъм, който представлява последното оръжие за един млад човек срещу самоунищожението.
— Моето име е Хари. Съгледвач съм и шеф на банда, опасен за всички, които съм се научил да мразя или да презирам.
Бледото лице на художника се покри с такава мъка, че индианецът го погледна изпитателно.
— Мъчно ли ти стана, Прелестна птицо Жълтата брада Тайнствения жезъл?
— Ти виждаш, аз не съм вече Жълтата брада, както ти ме наричаше като момче. Вече станах Сива брада. И съм тъжен.
— Защо? Нима те е страх сега от мен? Или на теб все още не ти е безразлично какво ще излезе от един червенокож?
— Не, Твърдокаменни Харка Нощно око Убиец на вълци Ловец на мечки, не ме е страх от тебе. Но на мен не ми е безразлично за какво си принуден да пропиляваш големите си дарби.
Чертите на индианеца отново се затвориха и белият човек върху леглото отново се изплаши от това колко много огорчение и всеунищожаващо високомерие се таеше в израза на лицето на този деветнадесетгодишен младеж.
— Не се стряскай, когато чуеш след малко изстрел — каза младият индианец на белия човек. — Ще убия коня си, който вече е твърде изморен за мен и който не мога да освободя сега от ръцете на белите мъже. Аз се целя добре и моят сив жребец няма да разбере, че умира.
Харка придърпа още по-дълбоко периферията на шапката си и напусна стаята спокойно и незабелязано, както бе дошъл.
Скоро след това прокънтя изстрел.
Няколко полупияни гласа изкрещяха и сякаш тръгнаха да търсят стрелеца, после отново настъпи тишина.
Когато след тази нощ настъпи утрото, второто след нощта на боя, двадесетимата мъже навън сред прерията край железопътната линия се събудиха, изтрезнели от гуляя. Бяха жадни, но нямаха вода и затова нервите на всички бяха изопнати.
Джо, който обикновено си знаеше мярката, бе останал трезвен и бе стоял на пост. Не беше попречил на Топ да пие, но му бе попречил да се напие до безсъзнание и така сега двамата стояха сигурни на краката си и оглеждаха околността с ясен поглед. Трети към тях се присъедини келнерът, когото никакво количество алкохол не можеше да надвие. Всички обаче все още миришеха на ракия и на бира и Топ не можеше да понася собствения си дъх.
— Ето че най-после идва някой, който да ни каже какво става в лагера и да ни върне обратно! — каза келнерът и посочи на изток. — Ония в станцията сигурно също са се изпонапили до забрава, щом като толкова дълго изобщо не се поинтересуваха за нас. Ами какво щеше да стане, ако бойците на дакота ни бяха изпотрепали тая нощ?
— Значи, щяха да направят един голям удар. Но пропуснаха тази възможност.
— Такова нещо може да се случи и на най-свестния човек! Аз мога да ви разкажа…
— Тихо! После! — предупреди Джо. — Кой е този, който идва? Не е ли Хари?
— Това е моят син — каза Матотаупа.
Младият индианец яздеше пъстър кон. Беше вързал кожената си завивка на гърба на животното. Носеше се в галоп към тримата мъже. Близо пред тях спря коня и скочи на земята. Отново беше облечен като индианец. Беше сложил и колана, украсен с раковини.
Изразът на лицето му беше още по-надменно дързък и враждебен, отколкото хората обикновено бяха свикнали да го виждат, и макар Харка да не си пое нито веднъж по-дълбоко дъх, отколкото бе необходимо, Матотаупа знаеше, че той надушва миризмата на алкохола.
— Тасунка-витко ли води нападението над станцията? — попита Матотаупа сина си, преди още той да каже нещо.
— Хау.
— А след това?
— Отиде да гони бизоните.
— Ти последва ли го?
— Не.
— Ти не отиде по петите на Тасунка-витко? Защо не отиде?
Това „защо“ накара младия индианец да заеме вътрешно отбранително отношение към баща си. Той бе препускал с любимия си кон до последните му сили, за да предупреди белите мъже; беше надхитрил бойците на дакота; занапред те щяха да говорят за него, че ги е примамил коварно в клопка. Беше се бил, беше убивал бойци на дакота, така че между него и неговото племе се бе прибавило ново братоубийство. Но той не бе застанал очи в очи с Тасунка-витко, за да поеме двубоя, на който той го предизвикваше, не защото се страхуваше от смъртта сред яростта на боя и опасното опиянение от успеха, а защото не искаше да убие големия индиански вожд заради белите мъже. Не искаше това, макар че Тасунка-витко беше обидил Матотаупа. Харка не бе тръгнал да преследва Тасунка, а бе помогнал на неколцина тежко ранени дакота да избягат. Беше пренасял и убитите. Беше се отказал от победата, за да не даде възможност на белите да се гаврят разюздано с труповете на ловците на дакота.
Има мъже, които обуздават необуздан мустанг, като нанасят на врата му кървяща рана и не я оставят да зарасне; щом я докоснат, цялото тяло на животното потреперва от болка; има отлъчени мъже обаче, които и на това не се подчиняват. Бащиното „защо“ бе докоснало кървящата рана на Харка, неизживяната раздвоеност и безнадеждност на неговия живот. Той се опасяваше, че сега баща му ще го обиди и ще го нарече страхливец и предател, и то пред други мъже. Харка не беше вече четиринадесетгодишен, беше на деветнадесет. Нямаше да се остави да го обиди и баща му, който миришеше на ракия.