Не бе отговорил веднага на въпроса на Матотаупа, защото се мъчеше да овладее отново мислите и чувствата си. Бащата, изглежда, прие неговото колебание като незачитане или като проява на нечистата му съвест, а може би и едното, и другото, и затова повтори:
— Ти не си тръгнал по петите на Тасунка-витко. Защо не отиде?
Сега ударът улучи и Харка отвърна остро:
— Защо не ли? Защото оставих ти да му отмъстиш, Матотаупа. Когато Тасунка-витко те овърза в ласото си в твоята собствена шатра, трябваше да те освободи твоята малка дъщеря. Не бива да даваме възможност на женските езици да разказват, че е трябвало да дойде синът ти, за да отмъсти заради теб… преди още да е станал боец.
Матотаупа се вцепени и се отпусна като човек, комуто е нанесена смъртоносна рана. Един въпрос задуши гърлото му. Не го зададе, ала синът му отговори:
— Моят брат Харпстена ми разказа какво се е случило… преди да умре от моята ръка.
Матотаупа си пое с мъка въздух и най-после извика с разкривено лице на английски език:
— Елате, мои бели братя, да вървим в станцията! Аз съм ваш съгледвач и няма да ви изоставя, дори и заради отмъщението си! Аз казах, хау!
— В станцията, нека там отпразнуваме още веднъж победата! — извика келнерът. — И Хари е жив! Аз ще черпя по този случай!
Топ се изниза, после тръгна към коня си; избягваше да погледне сина си. Беше решен да преследва Тасунка-витко, но тъй като сега синът му изискваше това от него, той се отказа.
Харка се приближи до своя пъстър кон, яхна го и се отдалечи.
Джо дълго гледа след него.
— Какво имате вие двамата непрекъснато да се карате? — каза по-късно инженерът на Матотаупа, когато двамата седяха вече на конете си, а и другите станаха, за да поемат обратния път към станцията. — Вие сте такива смелчаци, всеки от които струва колкото десет или двадесет, или дори сто други. Но щом се съберете заедно, започвате да се карате — със или без думи. И това продължава вече години наред. А при това и двамата сте силно привързани един към друг. По следите на Тасунка-витко ли тръгна сега Хари?
— Не.
— Значи, на дежурство?
— Не знам. Питай него, ако изобщо се мерне още веднъж.
— Това не звучи много обнадеждващо!
Подкараха конете в галоп; с това разговорът бе приключен.
След многочасова езда покрай железопътната линия групата стигна в лагера. Ездачите размахаха шапки и поздравленията и от двете страни бяха шумни и многословни.
Всичко това не бе много по вкуса на Джо. След като настани коня си, той накара този и онзи да му разкажат най-важното, което се бе случило тук, после отиде да потърси Хенри в малката стаичка на дъсчената барака. Хенри не беше добре. Морис и Дългото копие бяха загрижени за него. Раненият бе повърнал още веднъж и все още изпадаше ту в безсъзнание, ту се унасяше в дрямка и дълбок сън.
— Той трябва да лежи в пълно спокойствие! — каза Джо, ядосан от съчувствена загриженост, но съвсем тихо, за да не разбуди ранения. — Когато Тасунка-витко удари, той удря здравата. Много по-лошо щеше да бъде, ако го бе улучил с острието.
— Нали ще останете по-дълго тук заради Хенри? — попита художникът.
— Принуден съм. Момъкът може да ни създаде доста грижи.
— Съседната стаичка бе построена отново. Аз ще се прехвърля с Дългото копие там и ще ви освободя своето легло тук. Тогава няма да има нужда да пренасяме Хенри.
— Благодаря ви!
Пренесоха багажа много бързо. Когато Хенри заспа, Джо отиде в съседната стаичка при Морис и Дългото копие, за да им разкаже за случилото се край влака и да чуе от тях какво бе станало междувременно тук, в станцията.
— Да, да линчуват Хари — повтори Джо. — Затова сигурно момчето си отиде! По-добре щеше да бъде да ни каже. Бихме се справили с тая банда тук.
— Сигурно. — Художникът погледна замислено инженера. — Но наистина ли смятате, че Хари се е страхувал?
— Него не го е страх нито от смъртта, нито от дявола, можах да се убедя в това още веднъж тази нощ. Но сигурно неблагодарността го е обидила. Той всякога е бил чувствителен като стъклена статуетка по тези въпроси.