— Джо, един млад индиански съгледвач е нещо повече от стъклена статуетка. Той е човек. Тази нощ в продължение на няколко минути Хари игра ролята, за която е мечтал през цялото си детство; той беше вожд на дакота, най-добър боец от своето племе; на устните му стоеше вождовата свирка. После той се извърна и започна да убива онези, които го бяха последвали, забивайки ножа си в сърцата и слабините им. Нима смятате, че е направил това, без у него самия нещо да се е скъсало? Джо вдигна рамене.
— Той сам искаше да стане така!
— Той беше готов да преговаряме, когато аз предложих, но вие го пресякохте като някакво бъбриво хлапе!
— Хм. Така беше. А след това сам се е нагърбил с една морално непосилна за него задача. Възможно е. Значи, все пак раздвоение! Чухме вече, че убитите и ранените дакота изчезнали всички оттук и че онази жена с обезобразеното лице, която живееше в шатрата на Харка, погълнала отрова, когато мъжете тук й потърсили сметка.
Тримата мъже запушиха и за известно време в стаичката се възцари тишина.
— Би трябвало да се погрижим за Матотаупа — каза най-после тихо художникът. — Аз трябва да му съобщя къде отиде синът му.
— Топ седи оттатък, черпи и пие здравата на второто тържество по случай победата. Сигурно напълно се е отчаял от това, че Хари го напусна. По-добре ще бъде да потърсите Топ утре или в други ден, когато изтрезнее и вече ще е обмислил по-спокойно мъката си.
— Не знам — каза колебливо Морис, но след това все пак реши да последва този съвет.
Беше вечер. Морис и Дългото копие поръчаха да им донесат яденето в стаите. Дейзи-Вики се бе заела с тази задача. Знаеше, че трябва да измие много добре лицето и ръцете си, за да й позволят да върши това, и тя точно спазваше условието. Художникът вече бе свикнал да му сервира тя.
Джо заговори Дейзи:
— Ще донасяш ли и на мен всяка вечер яденето? Аз трябва да остана при Хенри.
— Не, на теб няма да ти нося. Друга ще ти изпратя.
— Така ли? Както искаш. Какво прави къдрокосият господин в своята дървена барака?
— Говори големи приказки! Разбира се, сега излиза, че той бил победил и бил спасил станцията и влака!
— Нима някой ще му повярва?
— Тези, на които той държи, ще му повярват.
— Той смята да прави кариера ли?
— И ще я направи.
— Желая му успех! Един повече или по-малко от тоя вид, това няма значение. И без това живеем в свински времена. Пфу, каква гадост!
Той уволнява Топ. Не искал да вижда вече никакви индианци. Дори му го казал.
— Какво ще прави сега Матотаупа? — попита Морис.
— Той ли? На първо време ще пиянствува. Ще чака докато се върне Джим, а може и сам да отиде да го търси.
Вики-Дейзи се оттегли.
Художникът гледаше потиснато пред себе си.
— Дълго копие, би ли ми подал скиците? Носехме ги с багажа. Може би са още там.
— Още са там, мой братко Прелетната птица.
Индианецът чейен извади една голяма папка, която стоеше покрита с някакъв плат до стената.
— Аха, ето ги! — Морис започна да вади картоните един след друг. — Погледнете, Джо, кой е това? — Скицата беше направена с молив.
— Това… по дяволите! Нима така е изглеждал тогава Матотаупа?
— Да, така изглеждаше. Преди седем години, когато аз му гостувах. Горд вожд.
Джо заразглежда по-внимателно картините.
— Имате право — каза най-после той. — Трябва да направим нещо за Матотаупа. Ще трябва все пак да отида отсреща на празненството, макар че дори само при мисълта за това ми се повдига, сякаш са ми поднесли къдравите коси на някого в чинията.
Джо излезе от стаичката. Отдавна вече беше се стъмнило.
Тъй като старата барака, която служеше за кръчмарско помещение, бе съвсем разрушена по време на боя и пожара, с разрешение на отговорника на лагера кръчмарят временно обслужваше гостите си в голямата палатка, където бяха натрупали по-нависоко сандъците и балите, за да открият още място за масите и пейките. Предишният цигулар свиреше отново. Джо чу вече дращенето на лъка по струните, преди още да влезе в палатката. Поспря се и погледа още няколко минути навън в нощта, потънал в мислите си. В главната строителна дирекция той не се бе чувствувал добре, а тук сега също не му харесваше. Беше чул, че отново ще се строи втора железопътна линия през прерията, при още по-трудни условия, по на север. Там сигурно щеше да има работа за един пионер. Впрочем от деня, в който той бе вървял, олюлявайки се, заедно с трима мъже гол през прерията, бяха минали пет години и всяка от тези години му бе отнела двойно повече сили. Джо Браун беше остарял.
Той се стресна, защото нечия ръка се стовари със силен удар върху рамото му.
— Стари приятелю! — извика мощен глас. — За великите времена ли мечтаеш? И сегашните не са за пренебрегване!