— Ти ли си бил, Джим?
— Не очаквахте, че ще се върна толкова скоро, а? — Червения Джим дръпна ръката си от инженера и застана широко разкрачен до него. — Мене май шестото чувство ме е накарало да се върна! Кой ви е превърнал станцията в такъв хаос?
— Дакота.
— Човече, нима ги пуснахте да дойдат дотук? Със сто и повече пушки? Ама сте и вие едни! А какво става с Топ и Хари?
— Още са живи.
— Само това ли? Много сте станали пестелив на думи, Джо. Да нямате нещо против мене? Засега аз ще вървя да пия. Утре също е ден. Пак ще си поговорим!
Червения Джим тръгна с тежките си високи ботуши към палатката, откъдето излизаха навън шумът от музиката и гръмките смехове на пияните. Отвори и когато влезе, Джо, който го бе последвал с тихи стъпки, застана зад него, без Джим да разбере това. Джо Браун хвърли поглед към вътрешността на палатката. На втората маса седеше Матотаупа, заобиколен от мъже, които искаха някой да им плаща пиенето и затова не пестяха хвалебствените си думи.
— Топ! — извика Червения Джим и гласът му надви цялата глъчка в палатката.
— Джим! — беше отговорът.
Матотаупа се беше изправил. Очите му блестяха.
— Джим, братко мой!
Чергилото на входа се спусна обратно. Джо Браун се спря за миг навън и после се отправи бавно, както беше дошъл, към стаичката на Морис и Дългото копие, където видя прозиращата отвътре светлина.
Влезе вътре и седна на края на едното легло, на мястото, където бе седял и Хари.
— Твърде късно! — каза той. — Джим дойде.
Морис и Дългото копие отвърнаха на решението, което сякаш случайността им бе наложила, първоначално с мълчание. После обаче Морис все пак вдигна глава, погледна първо Дългото копие, после Джо в очите и каза:
— Може би не само е твърде късно, а изобщо вече невъзможно. Матотаупа е съвсем различен човек от теб например, мой червени братко Дългото копие. Той не е израснал в резерват, а беше боен вожд на една група от племето на тетон-оглала, едно особено дръзновено и войнствено племе на дакота. Можеше ли някой от нас да живее продължително време заедно с Матотаупа или Матотаупа заедно с някого от нас? А той има нужда от това, от тая спойка, която е чувствувал край себе си сред своето племе. Той се нуждае поне от един-единствен човек, който да бъде свързан тясно с него и да дели с него живота си дори. Има само двама души още, с които Матотаупа можеше да живее заедно, по начина, по който е принуден да живее сега — прокуден от своето племе, освободен от съгледваческата си служба: Харка или Джим. Харка си отиде. Значи, остава Джим.
— Което ще рече — обречен на смърт! — заключи Джо.
Лов на орел
Твърдокаменния Харка Нощното око, наричан от белите мъже Хари, вървеше към районите на сиксикау. Не беше избрал същия път, по който бе стигнал преди години от северните прерии над големия завой на Мисури, на юг през Черните хълмове и Ниобрара до извора на Плат. По-скоро имаше намерение изобщо да избягва земите на племената на дакота и като завие на запад към Скалистите планини, да се придвижи през районите за лов и живеене на племената шошони и абсарока нагоре на север, към началните притоци на Мисури. Местата, през които искаше да мине на кон, не му бяха познати досега. Той ги бе изучавал по географските карти, които обаче имаха все още много празнини за тези места и бяха съвсем недостатъчни. Бе се научил да чете, да пише и да се ориентира по географските карти още като дванадесегодишен от един бял човек по пътя от Омаха до Минеаполис и след това бе продължил да се упражнява. Джо и Хенри също му бяха помагали. Наистина картите, които бе притежавал, сега бяха изгубени. Но той бе запомнил най-важното от тях наизуст. Знаеше, че трябва да премине едно разстояние от около хиляда километра. Тъй като трябваше да има пред вид и заобикалянето на планините и други възможни препятствия по пътя, той не можеше да се надява, че ще стигне за по-малко от три седмици местата, където отиваше. Оттам щеше да започне да търси ловната група на сиксикау, водена от вожда Горящата вода.
Пъстрият кон, който Харка яздеше, беше добро животно с умерени сили. Сигурно беше шестгодишен, напоследък го бяха яздили със седло и стремена, но преди това е бил индиански кон и затова реагираше бързо и сигурно на всяко леко притискане с бедрата. Ежедневното минаване на дълги разстояния беше много по-приятно на животното, отколкото животът в железопътната станция; затова то все повече се оперваше и възможностите му нарастваха с всеки изминат ден, макар че ездачът му изискваше много от него. Пъстрият жребец усещаше, че носи върху гърба си ездач, който умее да намира като мустанг хубава вода и добър подслон за пренощуване и всякога знае какво иска. Така двамата, животно и човек, свикнаха един с друг още само след няколко дни.