След падналия дъжд гората миришеше приятно. Харка заспа и спа добре.
Когато отново се събуди, още не бе започнало да се развиделява, но по разположението на звездите личеше, че наближава утрото. Индианецът отвори очи и се огледа. Нямаше защо да бърза. Едва когато звездите съвсем избледняха и скалите и дърветата се потопиха от нощния мрак в мъгливата сивота, той седна и извади запаса си от месо, за да го изяде студено. Слънцето изгря; лъчите му нахлуха между стволовете, листата, игличките на клоните и камънака върху полянката. Отспалият си момък почувствува сгряващите лъчи върху тила си. Докато ядеше бавно, той се ослушваше в песните на птиците, в шумоленето на храстите и плисъка на малкия поток и забеляза далече горе във висинето да се носи една голяма хищна птица. Тя привлече погледа на Харка и той забрави всичко останало, щом разбра, че това бе орел, който кръжеше високо над него и бавно се спускаше над полянката. Разперените криле на птицата бяха огромни; беше голям възрастен екземпляр. Индианецът наблюдава орела дълго, като изчакваше кога гордият хищник ще се приближи достатъчно, за да го достигне куршумът му. Харка извади пушката си от кожения калъф. Тъкмо в този миг обаче някакъв шум, който идваше от гората, го накара да се ослуша. Затъркаляха се камъни. Бяха много и шумът се повтаряше на интервали, сякаш някаква придвижващо се живо същество ги отместваше. Преди да разбере какво ставаше там, Харка не искаше да се издаде чрез, изстрел и затова извади само пушката от калъфа, но се въздържа да стреля. Орелът кръжеше много високо и той не можеше да го улучи със стрелата си.
Индианецът се шмугна между храстите и избърза по посока на шума към края на високата гора, която ограждаше полянката. Ослуша се и задебна. След това чу пукане и чупене сред дърветата горе на склона. Шумът продължаваше и се приближаваше все по-бързо до полянката. Харка веднага си помисли за мечката, чиито следи бе открил предишния ден. Ако беше тя, значи, тичаше много бързо и без да се съобразява с каквото и да било. Тя или гонеше някого, или гонеха нея. Мечките гризли съвсем спокойно се нахвърляха върху едър дивеч, дори върху бизони, и не се страхуваха от хората.
Откъм гората прокънтя пронизителен вик за помощ. Беше детско гласче, гласът на малко момиченце, тичащо през гората. От шумовете, които предизвикваше бягащото животно, и от отчаяните викове Харка разбра, че звярът беше по-бърз от детето.
Той скочи с три-четири големи скока от ствол на ствол останалото разстояние до края на гората и после побягна нагоре по склона. Детето бе променило посоката, навярно искаше инстинктивно да заблуди животното. Но момичето тичаше сред висока гора с малко дребни храсти и звярът навярно веднага бе съгледал отново бягащата си плячка. Отдалеч прокънтяха индиански ловни викове. Мъжете, които ги бяха надали обаче, бяха твърде надалеч, за да могат да се намесят навреме.
Харка забеляза косо надясно между дърветата мечката, която преследваше детето. Беше сива мечка, както той бе предположил, най-опасният хищник на прерията и Скалистите планини. Сега и момичето видя индианеца. Мечката не бе направила последния завой, който детето бе минало през гората, а му бе пресякла пътя направо. След няколко скока тя щеше да достигне детето. Озъби се и дори по време на тичането грамадните й лапи с дългите колкото човешки пръст завити нокти всяваха ужас. Тя нямаше време да пръхти, защото не й достигаше дъх. Където не я спираха стволовете на дърветата или храсти, тичаше бързо като мустанг. Главата й беше сравнително малка, муцуната остра. Тялото беше огромно.
Харка вдигна пушката на бузата си и стреля. В този миг той не можеше да уцели нито черепа, нито пък сърцето на мечката, тъй като звярът бе закрит отчасти от стволовете на дърветата, но улучи муцуната и, с разбити челюсти сега звярът можеше да се защищава само с лапите си. Лапите на една сива мечка обаче са страшно силни. Изплашена, стресната от болката, мечката прекъсна досегашния си лов и се изправи на задните си крака. Сграби с предните лапи разбитата си горна челюст. Този именно момент използува ловецът. Той пестеше куршумите, които не можеше да си набави сред горите, и затова пусна на земята пушката, която тепърва трябваше отново да зареди. Приближи се с няколко дълги скока и изтича под животното. Мечката беше по-висока от него и веднага стовари лапата си върху него. Едновременно с това Харка заби двуострата си кама в сърцето на хищника. Мечките гризли са невъобразимо жилави, стига да не засегнат непосредствено жизнения им нерв, но ударът на Харка бе не само бърз, а и много силен и точен.