Докато индианецът сам падна на колене, зашеметен от силния удар на лапата, която го бе улучила в тила, и мечката изгуби сили. Харка успя да отскочи встрани, преди тежката няколкостотин килограма маса да се стовари върху него. Огромната гризли потръпна още няколко пъти с раменете и лапите си, после се просна в цял ръст. Беше мъртва.
Харка нададе победен вик, а и малкото индианско момиче извика звънливо и тържествуващо. Откъм гората отвърна женски глас и ловните възгласи отдалече отново се разнесоха. Шест или седем мъже сякаш идваха насам.
Харка погледна само за миг звяра в краката си. Беше първата гризли, която бе убил сам. При бивака край Конския поток една такава мечка бе разкъсала Перестата стрела, брата на Матотаупа, и след това Матотаупа бе убил хищника. Тогава той бе взел и Харка със себе си и момчето бе раздразнило мечката, излагайки на опасност собствения си живот, и я бе подмамило от храстите, за да се приближи тя към баща му, който бе дал обет да я убие с ножа си. Затова именно Харка бе получил още на дванадесет години прякора Ловеца на мечки. По-късно бе ходил на лов за кафяви мечки, също и за опасната барибал. Но това беше първата гризли, която уби със собствената си ръка. Индианците смятаха мечката за особен вид животно, в което живее разумна човешка душа. Да се убие сива мечка, се равняваше на победа над смел и опасен неприятел. Много рядко сам човек се заемаше и успяваше да се справи с този огромен хищник.
Харка взе пушката си, зареди я отново, погледна към небето и видя, че през това време орелът вече беше отлетял. Сигурно се беше изплашил от изстрела. Младият индианец се върна до поваления исполински ствол, върху който беше спал, прибра нещата си, хвана мустанга и го поведе нагоре през образуваната от лавината полянка и през гората до мястото, където лежеше убитата мечка. Докато вършеше това, Харка разбра, че ударът от мечешката лапа, който се бе стоварил върху тила му, все пак не беше останал без последствия. Той трудно движеше дясното си рамо и едва можеше да изправя главата си с много усилия и болки. Завари край мечката една жена и седмината мъже, чиито възгласи беше чул. Мъжете бяха индиански бойци, облечени както индианците ловуват в гората и прерията, въоръжени със стрели и лъкове, тояги и ножове. Косите на главите им бяха извънредно много дълги. Харка дори се усъмни, че единият от тях беше прибавил и чужди коси към своите, за да удължи изкуствено украшението на главата си. Двама от бойците носеха орлови пера, затъкнати на тила. Харка предположи, че това бяха бойци от племето абсарока, чийто тотем беше враната.
Всички заедно поздравиха весело и с възхваляващи викове младия ловец. Момиченцето, което сигурно не беше повече от шестгодишно, явно вече бе разказало за случилото се. То стоеше скромно заедно с жената встрани и гледаше с широко отворени очи своя спасител, този непознат индианец, който изглеждаше различно от бойците на тяхното племе и който притежаваше тайнствено желязо, пушката. Кожените дрехи на момичето и на жената бяха грижливо изработени, коланите, джобовете и кожените кании на ножовете им — красиво извезани. Косите им падаха гладко сплетени по раменете. Личицето на момиченцето все още потреперваше и потръпваше след преживения страх. То навярно се бе осмелило да се отдалечи доста от майка си, търсейки горски плодове, и бе изненадано от хищника, когото мъжете вече бяха подгонили.
Жената тръгна заедно с детето, навярно към шатрите. Мъжете разглеждаха огромната мечка и най-после седнаха край голямата плячка, за да изпушат по една лула. Харка се присъедини към тях и извади от кесията си тютюн, истински тютюн, миришещ далеч по-привлекателно от червената върба, която бяха принудени да пушат индианските мъже, откакто всички тютюневи насаждения и пригодени за това области бяха попаднали в ръцете на белите мъже. Харка предложи от своя тютюн и бойците абсарока взеха с радост — за свое удоволствие и в чест на убитата гризли.
Тъй като Харка не знаеше диалекта на абсарока, а те от своя страна не разбираха никакъв друг език, то мъжете можеха да се разбират помежду си само чрез знаци. Това им даваше възможност лесно да задават и отговарят на обикновени въпроси. Харка идваше от юг и отиваше на север. Беше от племето дакота и имаше само миролюбиви намерения. Името му беше Стрелец по бизони. Той назова само това име, с което не беше известен.