Младият дакота държеше лулата си с лявата ръка, тъй като му ставаше все по-трудно да използува дясната. Съседът му, който бе единият от закичените с орлови пера, забеляза това. Кожата по тила и раменете на Харка бе разкъсана от ноктите на мечката, но той не обръщаше много внимание на това, тъй като кожата лесно зараства. Нямаше и никакво желание обаче да остане по-дълго време със схванат врат и изкълчено рамо при бойците на абсарока и да си отнесе може би по-траен спомен от лова на мечката. Беше му ясно, че беше по-разумно да изстреля втори куршум, отколкото да се излага на удара на лапата на страшната гризли. Но само той си каза това. Всички останали биха го похвалили, той знаеше това, задето бе успял да убие една сива мечка само с ножа си, и то след като беше толкова млад, преживял досега едва деветнадесет лета и още неприет в редовете на бойците.
Харка хвърли въпросителен поглед към седящия до него, украсен с орлови пера боец и той го разбра. Провери внимателно удареното място и после се зае да оправи изкълчената ръка. Не се осмели да намести вратните прешлени. Но след като можеше вече отново да движи еднакво, макар и не още съвсем леко и безболезнено, и двете си рамена, Харка сам започна да движи врата и тила си, отхвърли главата си назад и с едно силно изпукване разместеният прешлен отново зае предишното си място. Украсеният с орлови пера се усмихна леко, любезно и одобрително и се отдаде отново с удоволствие на напълнената си с истински тютюн лула.
Когато жената, която бе отишла заедно с момиченцето в бивака, се върна заедно с още един боец, тя доведе също и един кон с плаз. Натовариха убитата мечка.
Звярът тежеше не по-малко от седем мъже, събрани заедно.
Обратният път с тежкия товар се проточи доста. Когато завръщащите се ловци достигнаха планинската долина, където бяха разположени шатрите на бивака, жителите там вече знаеха какво се бе случило. Те се бяха насъбрали на края на бивака, под дърветата и на поляната край потока. Стояха на групи — жени, момичета, мъже. Момчетата и младежите избързаха да посрещнат завръщащите се със силни радостни възгласи, изпълнени с радост и напрежение, за да видят с очите си страшния звяр и неговия победител. Те обикаляха около завръщащите се, кой пешком, кой на кон.
Край шатрите младият ловец и неговата плячка бяха посрещнати от старейшините и заклинателя на племето. Поздравиха Харка с „добре дошъл“ и един възрастен почитан член на племето, който се оказа мирновременният вожд, го покани любезно в своята шатра. Едно момче се зае да се погрижи за пъстрия му кон. Оставиха страшната гризли сред бивака върху една кожена завивка. Трима младежи застанаха на пост край нея, като отпъждаха кучетата, които лаеха и се зъбеха срещу убитата мечка. Индианците отдаваха на всяка убита сива мечка същите почести, както на убит смел неприятел.
От години насам Харка за пръв път попадаше отново в индиански бивак и от много дни насам — за първи път в огрята от огнище шатра. В едно котле над огъня се вареше чорба от месо; тя димеше и разнасяше приятна миризма. Когато жената на вожда разпредели супата в паници и ги раздаде на гостите, тя се зае да пече сърнешко месо на шиш. Харка съвсем не се срамуваше и се нахрани добре, защото знаеше, че той сам щеше да има възможност да гости домакините си с изключителни деликатеси — мечи лапи и бутове. Огънят продължаваше да гори леко и топлеше приятно.
От разговора чрез знаци Харка разбра, че племето на абсарока, чийто гост бе той, има навик да танцува Мечешкия танц за умиротворяване на мечия дух и че бойците смятат да проведат танца на следващия ден. Харка отвърна, че това отговаря и на обичаите на дакота и че е и негово, на победителя, желание да знае, че духът на мечката е примирен. За жалост той сам не може да вземе участие в култовия танц, тъй като още не е приет за боец.
Трябваше да повтори два пъти това, тъй като всички присъствуващи сметнаха, че са го разбрали погрешно. Харка изглеждаше по-възрастен, отколкото бе. Може би мъжете смятаха, че е преживял вече двадесет и четири или двадесет и пет лета, пък и смелостта и сръчността му отговаряха на качествата на боец. Мирновременният вожд и заклинателят си размениха един поглед и заклинателят заяви, че ще съобщи на следващата заран дали духовете разрешават в този необикновен случай в танца да вземе участие и ловец, който още не е приет за боец.
Когато гостите си отидоха и в шатрата настана спокойствие, отредиха на Харка чудесно място за спане с много завивки, които той не смяташе да използува. Приятно му стана обаче, когато видя преди лягане, че в шатрата влязоха малкото момиченце, което той бе спасил от мечката, и майка му. Майката се оказа дъщеря на мирновременния вожд. Тя заяви, че ще приготви от ноктите и зъбите на звяра една огърлица за Харка, която не само се смяташе за доказателство за победата и не само бе символ на сила и смелост, но и придаваше, от друга страна, сила на притежателя си.