През нощта, докато лежеше, щастливият ловец чувствуваше още болки в тила и раменете. Спа, но сънува мечката и се учуди, че хищникът не стои пред него, когато се стресна от съня си. На другата заран разказа за това край огнището. Обитателите на шатрата посрещнаха думите му с усмивка и със суеверен страх. Разказаха за това на заклинателя. Той твърдеше, че знаел за съня, в което Харка се усъмни вътрешно. Решението на заклинателя бе, че духът на мечката сам е дошъл и настоява ловецът да вземе участие в Мечия танц. С това въпросът бе решен.
Участието в Мечия танц означаваше за Твърдокаменния Харка Нощното око голяма чест, но и същевременно голямо напрежение на силите. Дадоха му най-хубавата кожа от гризли, която притежаваше един боец от това племе, за да се маскира с нея като мечка. Той я сложи върху главата и раменете си. В култовия танц, който щеше да се проведе на поляната сред бивака и щеше да трае няколко часа, щяха да вземат участие десетима бойци. Мъжете наподобяваха движенията и ръмженето на звяра.
Харка умееше превъзходно да се преструва на мечка, да наподобява тромавите и в даден миг умели и опасно бързи движения, а и също така умееше да пухти и ръмжи измамно като същинска мечка. Скрита под грамадната меча кожа, високата му фигура всяваше страх и същевременно беше много горда и всички вярваха, че мечият дух се е вселил в него. Децата гледаха плахо отдалеч. По обяд заклинателят даде знак за спиране на Мечия танц. Танцьорите отхвърлиха изморени до сетни сили кожите. Сега вече можеше да се смята, че мъртвата гризли, около чиято кървава и разбита муцуна бръмчаха пчели, е примирена. Харка отиде до потока, изми се с пясък и вода и седна в шатрата да пуши. Сега тилът го болеше много повече, отколкото той признаваше. Танцът бе много по-изморителен за него, отколкото самият лов. Въпреки всичко обаче той беше доволен по някакъв дори за него необясним начин от това, че не бе убил мечката така, както белите мъже колят свиня или застрелват с автоматичните си пушки по петдесет бизона в продължение на десет минути. От начина, изискващ много смелост и енергия, по който индианците убиваха сивата мечка, личеше почти неосъзнатото и все пак голямо уважение, с което те се отнасяха към дивия звяр. Мисълта за убитата мечка вълнуваше Харка, който се смяташе за син на Великата мечка, много по-дълбоко, отколкото го бе вълнувал фактът, че е успял сред размириците и беззаконията на живота в пограничните райони да залови някъде някой, който му е нанесъл обида, и след няколко секунди само да го повали като победител, за да вземе скалпа му. Той никога не бе имал желание да умиротворява духовете на тези мъже. Нека вървят по дирите му, ако това им харесваше. Харка не се страхуваше от тях.
Дойдоха двама по-млади бойци, за да се поразговорят. Тъй като продължаваха да се разбират помежду си само чрез знаци, трябваше да споделят само кратки и обикновени работи и не можеха да си разказват много нещо. Колкото до Харка, това за него бе добре дошло. От двамата млади индианци той успя да разбере две неща, които го интересуваха особено: първо, че още не бяха намерили гнездото на орела и че хищникът летеше все много високо, за да могат да го улучат със стрела, и, второ, че на запад от ловните райони на местното племе абсарока витаел тайнствен кон, един жребец, който се явявал и изчезвал без стадо и чиито следи никой досега не могъл да проследи.
— Куршумът, който спестих при убиването на мечката, ще бъде за орела — каза младият индианец.
Още от сутринта на следващия ден той тръгна да обикаля заедно с двамата младежи абсарока в близката и по-далечната околност на бивака. Водите бяха прозрачно бистри и отразяваха слънчевите лъчи. Мъховете станаха златистозелени, по боровете се бяха появили светли връхчета, клоните на дърветата бяха напъпили, пееха птици. По затоплените от слънцето камъни се приличаха гущери; те се стрелваха, щом сянката на някой човек паднеше отгоре им. Вечерта в шатрата ядоха мечо месо — най-напред мозъка, черния дроб и сърцето, които бяха отредени само за победителя, а след това лапите и филето и накрая бутовете. Всеки ден идваха множество гости, които богато гощаваха с месото от плячката. Кожата беше опъната да съхне. Кучетата вече бяха разкъсали и изяли вътрешностите. Старият мирновременен вожд сам поднесе на Харка огърлицата от ноктите и зъбите на мечката; дъщеря му я бе изработила добре. На една връв от сухожилие бяха подредени последователно през едно ноктите и зъбите; долу на гърдите бяха оставени най-големите нокти и зъби. Харка постави огърлицата на врата си и от този ден вече я носеше постоянно.