Нито един от тримата не проявяваше нетърпение.
Лежаха няколко часа на слънцето, наблюдаваха ястреба и стадо твърдороги овце, които си бяха намерили на един съседен отвесен склон солено находище и така настървено ближеха, че много лесно можеше да ги избие човек. Когато след един час овцете все още стояха на същото място, жаждата за лов насмалко не надви единия от двамата абсарока. Ала между ловците и стадото имаше доста дълбока урва и след като пресметна колко време би му трябвало, за да стигне дотам и се върне обратно, ловецът се отказа от замисления лов.
Слънцето се бе изкачило. Долини, планини и далечни прерии лежаха окъпани от силното обедно слънце. Видимостта вече не беше така ясна. Потънали в омарата, очертанията изглеждаха разлети. Обраслото с трева високо плато почти не се различаваше от светлото небе. Скалите се бяха затоплили. Дивите овце почиваха край солената скала. Вятърът беше утихнал и само шумоленето на водата достигаше още до слуха на тримата индианци на върха.
През изтеклите няколко часа те бяха видели много хищни птици, но орелът все още не се появяваше.
Слънцето премина зенита на своя път за този ден. Заспуска се надолу, отначало едва забележимо, но после започна да се вижда все по-бързо и по-ясно как слизаше на запад и лъчите му губеха силата си. Обедната мараня се разнесе. Очертанията на върховете отново се изостриха, светлини и сенки представляваха различни контрасти в непрекъснато менящата им се игра. Очите на индианците виждаха вече до най-малки подробности съвсем надалеч.
На северния хоризонт се появиха два орела. Кръжаха съвсем високо и се приближаваха към прерията. Три чифта очи следяха полета им с напрежение.
Слънцето стоеше вече в гърба на наблюдателите, въздухът беше чист, погледът стигаше надалеч и нищо не го заслепяваше. Сред прерията пасеше и си играеше цяло стадо антилопи; за очите на тримата индианци всяко отделно животно бе по-малко от главата на мравка, но те не се мамеха дори на такова разстояние за онова, което виждаха. И двата орела се спуснаха с шеметна бързина надолу. Индианците имаха чувството, че чуват шума от плясъка на крилете им във въздуха. Твърде късно се разбягаха антилопите. Всеки от двата орела стискаше плячката си в ноктите. Сигурно се бяха вкопчили в млади животни. Изплашеното стадо антилопи се разбяга бързо като вятъра сред тревната степ и скоро вече не се виждаше нищо от него.
Харка се изправи бавно, за да се разкрие колкото се може по-широко поле за погледа му; не изпускаше из очи летенето на орловата двойка. Там, където те се спуснеха със своята плячка, трябваше да се намира гнездото им. Двамата му другари бяха останали легнали, за да не привлекат с нищо вниманието на недоверчивите птици върху себе си.
Разстоянието беше твърде голямо, за да може Харка да ги достигне с куршум. Дори и карабинен изстрел не можеше да стигне до тях.
Харка спокойно проследи как орловата двойка се спусна надолу с плячката в ноктите си. Гнездото сигурно се намираше върху някое от високите дървета или върху някоя издадена скала на предпланините. Орлите се бяха спуснали отвесно надолу и после изчезнаха зад един връх от погледа на Харка. Той седна и каза:
— Утре заран ще го уловим.
Той говореше в единствено число. Тримата ловци се интересуваха само от красиво нашарените пера от опашката на мъжкия орел. Бяха радостни, смяха се, ядоха от сухата си храна и пушиха.
За сън не можеха да мислят вече. И тримата достатъчно бяха почивали през целия дълъг ден и можеха спокойна да тръгнат на път през нощта. С умели и безстрашни скокове, проверявайки с поглед предварително всяка своя стъпка, те се спускаха по западната страна на склона, откъдето бяха дошли. Докато слънцето вече се канеше да залезе, птиците се скриха сред клонаците и хищните животни започнаха да се промъкват скришом, тримата ловци продължаваха пътя си през нискостеблената иглолистна гора. Под високите дървета вече беше тъмно. Но и тримата знаеха посоката, по която трябваше да вървят, а двамата абсарока познаваха местността до най-малки подробности, дори и дивечовите пътеки, които можеха да използуват през инак непроходимия храсталак. Когато тримата момци направиха един завой в северозападна посока и стигнаха потока, който изтичаше от долната страна на урвата, където овците бяха лизали солената скала, те пиха жадно. Отсега нататък напредването вече не беше много трудно. Разстоянието, което трябваше да изминат обаче, беше сравнително дълго и затова те продължиха да бягат, за да не губят време. Само понякога си почиваха за малко. Отдавна вече беше минало полунощ, когато заобиколиха върха, който прикриваше изгледа към орловото гнездо. Забързаха още повече. Когато намериха едно дърво, което сякаш бе израсло само за наблюдателен пункт, над петдесет метра високо, издигащо се над останалите дървета в гората, Харка реши да се изкачи на него и да огледа оттам околността. Първият клон по огромния ствол беше много нависоко и затова беше трудно да се изкачи долната гладка част. Харка обаче скочи на раменете на единия от своите другари, после прехвърли ласото си през ствола, така че, като се издърпваше за двата му края, имаше добра опора и забърза нагоре по дървото, като непрекъснато издърпваше и ласото. Така скоро достигна най-ниските клони и се промъкна, гъвкав и умел като рис, в клонака и най-после седна на върха. Пушката си носеше в кожения калъф. Калъфката имаше презрамка, на която пушката висеше на рамото му.