Още беше нощ. В подножието на планината се разстилаше огряната от бледия светлик на луната и звездите прерия, към която индианците доста се бяха приближили през своя нощен поход. Тъмните гори по планинските склонове шумоляха под напора на вятъра и върхът, където седеше Харка, силно се олюляваше. Но за сметка на това оттам му се откриваше прекрасна възможност да вижда цялата околност.
Твърдокаменния Харка Нощното око Ловеца на мечки насочи своето внимание предимно върху една насечена издадена скала, която веднага забеляза в северна посока. Скалата беше отдалечена от дървото, в чиято корона седеше индианецът, малко повече от около хиляда метра. Лунният светлик заливаше светлата скала. Харка си помисли, че той на мястото на орела би построил гнездото си върху тази отвесна недостъпна канара, която се издигаше като кула над склоновете и горите и разкриваше поглед далече над прерията.
Ако очите не го лъжеха, орловата двойка наистина си беше избрала тази скала, за да свие гнездото си. Харка дори си помисли, че различава дебели клони и тънки стволове на дървета, които двете хищни птици бяха изнесли чак догоре. Може би в гнездото им имаше малки. Една канара, която се издаваше като протегнат напред пръст, прикриваше част от гнездото.
Хиляда метра бяха твърде далече за сигурно попадение. Затова Харка искаше да се приближи още повече до гнездото. Не искаше да остави случайността да реши дали да стреля, или не. Смъкна се бързо надолу, заскача с помощта на ласото по гладкия ствол и сподели мислите си със своите другари. Нямаше време за губене, ако не искаха да изпуснат момента, в който орлите излитаха заран от гнездото си.
Тримата индианци се шмугнаха надолу по отвесния склон. Сега Харка водеше, възможно най-бързо, доколкото му позволяваха теренът и наложителното безшумно придвижване. Когато тримата ловци достигнаха под издигащата се високо нагоре скала, между стволовете на дърветата и храстите започна леко да се развиделява. На това място гората се разреди. Буйна река, която рано през пролетта се спускаше с все сила по склона надолу, а сега бе останала само малка вадичка, в продължение на стотици години бе свлякла в своя бяг големи купища камъни, бе чупила дървета и бе разпръснала камъните на доста широко корито. Оттук навярно се откриваше свободен поглед към отвесната скала. Харка кимна на другарите си да го последват натам. Тримата се скриха зад няколко големи блока сред свлечените камъни. Харка бе извадил пушката си от кожения калъф. Беше заредена и готова за стрелба. Другарите му държаха лъковете и стрелите си в ръка. Тримата лежаха на около сто и петдесет метра под мястото, където се извисяваше скалата. Оттук вече можеха да видят гнездото.
Пред тях се изпъваха и разтягаха орлови криле, грамадни и силни. Върху лявото крило на мъжкия орел имаше стара заздравяла рана; при разтягането на крилото тя се показа между перата. Над върха на гнездото се подадоха две пухкави шии и голи птичи глави с разтворени човки. Орловата двойка имаше малки.
Двете грабливи птици бяха усетили хората, които се криеха зад блоковете сред свлечените камъни.
Мъжкият орел излетя и сякаш се накани от високото да се спусне веднага над врага. В този миг орелът представляваше най-добрият прицел за стрелците с разкритите си гърди. Улучеха ли го сега обаче, той щеше да падне в гнездото и много трудно можеха да го вземат оттам. Затова Харка не натискаше спусъка все още. Щом орелът започнеше да се спуска надолу, щеше да бъде много по-трудно да го улучат смъртоносно, но Харка се надяваше на силите си. Не така бе разсъдил стоящият до него абсарока обаче. Без Харка да може да му попречи, защото бе съсредоточил цялото си внимание само върху птицата и своята пушка, младият човек запрати стрелата си. Всички тези разсъждения и действия се случиха само за част от секундата.