Орелът беше смъртно ранен. Полетя надолу със стрелата в гърдите и увисна на острата скала, която се издаваше като сочещ показалец над гнездото. Женската разпери криле над малките и издаде напред клюна си, готов да се забие, но остана в гнездото, дори не скочи на ръба му. Харка можеше много лесно да застреля женската птица; достатъчно беше да я улучи в главата. Но той упорито се стремеше да постигне успеха тъй, както предварително се бяха уговорили тримата. Бяха решили, че ще убият мъжкия орел и ще оставят женската жива. Затова сега Харка сложи ръка върху стрелата, която момъкът до него тъкмо заложи, и му даде с това знак, че не бива да стреля. После Харка остави пушката си на земята и изтича безшумно по камънака, като се прикриваше колкото бе възможно, и изчезна в гората. Там забърза нагоре по склона до подножието на високата стърчаща скала. Трудно беше да се изкачи по отвесната скала и навярно можеше да мине само по западната й страна, която бе закрита от другите високи баири и затова не беше така насечена и порутена. Харка чу как двамата му другари привличаха към себе си вниманието на женския орел, като подхвърляха леко камъни нататък. Младият дакота постави ножа си в устата, за да може при нужда веднага да се защити. После се закатери внимателно по скалата откъм западната страна. Искаше да прибере убития орел, без да става нужда да убива малките и майката. По големината, по шарките на перата и по старата зараснала рана на кожата на крилото Харка бе познал орела. Това беше птицата, с която той бе влязъл в жесток бой като момче и с която след това се бе сприятелил, докато крилото й беше ранено. Навярно шумът и бъркотията около построяването на железопътната линия бяха прогонили птицата и тя бе отлетяла на север да си търси нови места за ловуване и за ново гнездо. Сега тя беше мъртва. Харка обаче щеше да се погрижи малките орлета да израснат. Това бяха причините — за които двамата му другари и не подозираха, — които го караха упорито да не отстъпва от първоначалния им план за лова.
Малките орлета усетиха катерещия се индианец. Подадоха глави под крилете на майка си и бяха съвсем неспокойни. Майката обаче беше насочила вниманието си само към двамата нападатели откъм камънака и към тяхното държане.
Изкачването по скалата беше трудно. Оказа се, че тя беше съвсем ронлива и колкото по-нависоко се изкачваше Харка, толкова по-малко опора намираше за ръцете и пръстите на краката си, а и толкова по-голяма беше опасността, че може някое камъче да се търкулне и да привлече вниманието на орлицата.
Най-после младият индианец стигна до подножието на скалата, наподобяваща сочещ към гнездото пръст. Тихо и внимателно, сякаш дебнещ боец, той стъпи с пръстите на левия си крак. С десния стоеше още здраво на отвесната скала. Застана неподвижно и заразглежда увисналия на скалния пръст мъртъв орел. За щастие изглеждаше, че е необходимо само леко дръпване, за да се отмести птицата. Крилото със зарасналата рана висеше към Харка. Младият ловец беше приготвил ласото си. Сега той дръпна увисналото крило, смъкна огромната птица и я придърпа към себе си. Веднага я натовари на тила си и прехвърли ласото през плячката, а после под мишниците около гърдите си.
Тогава се случи онова, от което се опасяваше. Орлицата усети движението зад гърба си и се извърна със светкавична бързина.
Преди още тя да удари с клюна си, Харка се наведе и както бе предвидил, използува простреляния орел за прикритие. Убитият хищник лежеше с гърдите и разперените си криле над главата и раменете му. Харка слезе от скалата и вече не можеше да вижда орлицата; тя също не го виждаше повече. Изглежда обаче, че тя политна разярена към движещата се надолу по склона мъртва птица, защото Харка усети неочаквано двойна тежест на гърба си. Но убитият орел беше завързан здраво за тила му и го предпазваше.
— Не унищожавай перата на умрелия си мъж, орлице — каза тихо той под носа си. — Инак можеш да правиш с него каквото си искаш.
Беше много трудно да се слиза по скалата с тежестта на тила, с приведена стойка и наведена напред глава. Минути минаваха, докато се спуснеше само няколко метра надолу. Орлицата отново отлетя. Макар че така товарът на Харка се облекчи, той неведнъж се страхуваше, че ще се плъзне. Но всеки път успяваше да се задържи.
Когато най-после отново почувствува земя под краката си, той въздъхна. С орела на тила, подпирайки издадените криле с раменете и ръцете си, той тичаше към гората като някакъв човек-птица.
Орлицата неочаквано се спусна над него и го преследва до първите дървета на гората, после отново се върна в гнездото при малките си.