Харка навлезе двеста крачки в гората и седна на пръстта между стволовете на дърветата и ниските храсти, с орела на гърба, чиято глава стоеше над неговата, а разперените криле прикриваха ръцете и раменете му. Извика другарите си и когато те го намериха, и двамата се учудиха. Той свали птицата от главата си, отстъпи назад и кимна на младия абсарока, който бе прострелял орела, да си вземе плячката. Върхът на стрелата с част от счупената дръжка стърчеше в гърдите на хищната птица.
Стрелецът обаче се срамуваше, задето бе прибързал с изстрела, и искаше да остави скъпоценните пера от опашката за Харка. Двамата не можаха да се разберат чие е правото и решиха най-после да отнесат убития орел в бивака и там да разкажат вечерта край огъня как го бяха убили. Нека вождовете и старейшините на племето решат какво да правят с плячката.
Орлицата стоеше още в гнездото, разперила криле над малките си.
— За есента тя ще отгледа два нови бойни орела — каза Харка.
Тримата млади индианци усетиха глад и жажда; бяха и уморени. Затова влязоха малко по-навътре в гората и легнаха най-напред да поспят до обяд. После тръгнаха по следите на една малка мечка, убиха я, изпекоха на малък огън най-хубавото, което можаха да вземат от нея, и прибраха всичко останало. Сред спускащия се мрак повървяха още известно разстояние и отново легнаха да починат между полунощ и сутринта. На сутринта двамата абсарока се подчиниха на желанието на Харка да се покачат още веднъж на някое високо място, откъдето можеше да обгледат горите на предпланините и граничещата с тях прерия. Харка искаше да се ориентира колкото се може по-добре откъде щеше да мине пътят му към племето на сиксикау.
Единият от двамата абсарока, който, изглежда, много добре познаваше околността, ги отведе отново на един самотно издигащ се връх. Не беше толкова висок, колкото онзи, по който тримата млади мъже се бяха изкачили най-напред на идване насам, но беше много удобен за наблюдателен пункт към прерията. Тримата ловни другари носеха на смени голямата убита хищна птица.
Сега отново вървяха много бързо.
Когато достигнаха наблюдателното място, към което се стремяха, отново се свечеряваше. Слънцето още блестеше от запад, провирайки лъчи между огнено очертаните върхове. От вечерните сенки скалите и дърветата изпъкваха релефно. Зелените листа блестяха така, че чак жилките им се виждаха. От върха, който се издигаше гол току над най-високите корони на дърветата, погледът се плъзгаше над горите, надолу по една речна долина със силно обраснали брегове, стигаща чак до широката степна прерия, където вечерният вятър огъваше тревата на дълги вълни.
Индианците гледаха внимателно. Забелязаха в далечината един бизонов път, който не им бе привлякъл вниманието предишните дни; беше една дълга, гола и разровена отсечка, подобна на прашно шосе през обраслата с трева прерия. На някои места бизоновият път се разширяваше от кални локви, където бизоните обикновено се къпеха подред, най-напред по-силните, след това по-слабите. Харка наблюдаваше с остро око прерията, докато вниманието на другарите му вече бе отслабнало.
— Слушайте! — каза той.
Те не разбраха веднага какво им казва той, но скоро им стана ясно. Чуха тропот по земята чак на високото до тях.
„Бизони?“ — попитаха се на първо време и тримата, но скоро Харка оформи на глас мисълта си:
— Мустанги!
Миг след това мустангите се появиха по прерията, завивайки тъкмо зад края на една гора; средно голямо стадо, което се носеше в пълен галоп, с развяващи се дълги опашки и гриви. Копитата им вдигаха облаци прах. Харка гледаше напрегнато да разбере какво бе изплашило животните. Но в този миг те се спряха, вдигнаха се високо на задните си крака, смениха посоката и побягнаха на изток в противоположна на гората посока. Индианците ги следиха с поглед, докато изчезнаха на хоризонта.
— Конете се държаха много странно — каза Харка.
— Шшшт! — даде знак единият абсарока. — Това е магия.
Харка с удоволствие би попитал какво означава това, но замълча, защото долови някакъв шум в гората, долу, недалеч от прерията, близо до долината, към която той можеше да погледне от височината. Ослуша се. И този път, изглежда, той пръв наостри слух. После сложи ръката си върху рамото на своя другар, който сигурно искаше да каже нещо или да предложи да тръгват, и му посочи с два пръста пред устата, че трябва да мълчат.
От гората излезе самотен жребец и отиде на водопой на реката. Беше кулест кон, с тъмна грива и тъмна опашка, набит и як. Дори в спокойните движения, с които се приближи към водата и наведе глава, за да пие, се криеше някаква сила. Харка усети как кръвта му бие чак в пръстите и имаше чувството, че нервите му започнаха да свистят. Какъв кон!