Какъв кон!
Когато се напи, жребецът вдигна глава и остана неподвижен за няколко секунди. Харка не отместваше поглед от животното. Привличаше го като омагьосан не само красивото тяло, гордото му държане и елегантността на най-малките движения, характерни за много силните животни. Лъчите на вечерното слънце, които падаха върху животното, не осветяваха някакъв добър водач на стадо, някакъв бърз бегач, някакъв смел кон… Животното, което стоеше долу край водата, беше много повече и много по-различно от…
Харка не можа да доведе мисълта си докрай.
Жребецът се извърна, побягна нагоре по течението на водата, копитата му биеха силно по пръстта и камъните. Нямаше вид, че някой го гони. Изглеждаше, сякаш той гони. Отново се хвърли встрани. Започна да хапе край себе си нещо невидимо. Харка можа да види очите На коня. Те се бяха извърнали в дива ярост. Сега мустангът отново се вдигна на задните си крака, започна да рита с предните си копита във въздуха. Цялото му тяло беше само напрежение. Дългата грива висеше надолу, дългата опашка достигаше земята. Животното беше вдигнало високо глава и показваше яростно зъбите си, сякаш искаше да захапе въздуха и небето, сякаш го разяждаше някаква всеунищожаваща ярост. После то се отпусна на четирите крака, скочи още веднъж само на задните и се спусна в неподражаем галоп надолу по долината. Стрелна се в шеметна бързина към разстилащата се сумрачна степ и сега изглеждаше, сякаш бяга от нещо невидимо. Тичаше насам и натам, изкачи се върху хребети на едно възвишение и в миг силуетът му се очерта на тъмнеещото вече небе.
Най-после конят се изгуби в далечината, в мрака на нощта, между леките възвишения на безбрежната прерийна шир.
Какъв кон! Харка дълго не можеше да проговори. Гледаше все още към степта и се питаше дали ще види някога още веднъж този жребец. Ала мустангът не се показа вече.
Тримата ловни другари поеха мълчаливо обратния път. Въздухът беше хладен, те се движеха бързо и нощта още не бе превалила, когато достигнаха със своята плячка шатрите на бивака. Бяха се приближили тихо и се бяха поздравили безмълвно с дежурещите край конете. Кожените шатри се гушеха в мрака, огньовете вече бяха заринати, но кучетата станаха неспокойни, а старият мирновременен вожд спеше съвсем леко.
Когато двамата млади абсарока съпроводиха Харка до шатрата на мирновременния вожд, старият излезе отвътре вече облечен. Като видя прекрасния орел, който младежите бяха убили, той нададе силен вик на възхищение. Сега се разбудиха и жените в шатрата и когато вождът покани младите ловци да влязат вътре, огънят, внимателно подкладен, вече започна да припламва.
Поднесоха на завърналите се хубава вечеря и те разказаха за лова на орела. Гласовете им обаче бяха странно приглушени и вождът, който ги бе слушал внимателно, изгледа най-после въпросително тримата един подир друг.
Двамата млади абсарока сложиха ръце пред устата си.
Накрая обаче по-възрастният все пак каза:
— Когато се връщахме, видяхме омагьосания кон така близо, както никога досега. Той бе подплашил стадо мустанги и дойде на водопой край един горски поток. После побягна и изчезна отново.
Вождът погледна към Харка, сякаш искаше да чуе неговото мнение.
— Никога досега не съм виждал такъв кон — каза младият дакота. — Той е по-силен и по-буен от всички мустанги, които съм виждал досега, и сякаш води борба с невидим враг. Ние не можахме да го разберем.
— Този жребец се бие срещу един невидим дух — промълви вождът, — но той се бори и срещу дивите мустанги. Стадата се страхуват от него. Той е ухапвал смъртоносно дори и водачи на стада. Ние ги намирахме. Това е магия!
След странното преживяване, което бе увенчало лова им, и при силната умора, която всички усещаха, никой нямаше желание да продължи разговора през нощта.
Тримата ловци се сбогуваха и оставиха орела в шатрата на стария вожд до другата сутрин, когато щяха да решат какво да правят с него.
Когато обитателите на шатрата легнаха, Харка също се изтегна на своята завивка. Отново сънува през тази нощ. Сънува коня, към когото бе започнал да чувствува някаква тайна и непреодолима симпатия, като към някакъв голям враг, когото искаме да направим свой приятел. Прокуденото, диво, мразено и всяващо страх съществуване на това животно му се стори подобие на неговия собствен живот. Какво знаеха тези абсарока за него, Твърдокаменния Харка Убиеца на вълци Ловеца на мечки, сина на Матотаупа, когото белите мъже наричаха Хари? Дори не им беше казал истинското си име. Беше се представил само като „Стрелец по бизони“ и те не подозираха кой всъщност беше той. Харка беше вече познато име сред обитателите на дивата пустош. Неговите подвизи бяха известни вече сред прерията и Скалистите планини и ако искаше да не го познаят, той не биваше да споменава нито името си „Хари“, нито Твърдокаменния Убиец на вълци.