Мъжете абсарока с удоволствие бяха готови да задържат добрия млад ловец в своите шатри, да го приемат за боец и да му дадат някоя от своите девойки за жена. Старият вожд дори направи някои подобни намеци. Ала малочислената племенна група сред планинската долина не привличаше мислите и чувствата на Харка. Той искаше да тръгне на запад, през дивата прерия, където искаше да види отново своя приятел Силен като елен, с когото се бе свързал по индиански обичай като „кръвен брат“. Искаше да издържи заедно с него изпита за приемане за боец. Единствено тази цел привличаше все още мислите му.
Три дни след завръщането от лова на орела младият дакота се сбогува с любезните абсарока. Прибра добре загънатите пера от опашката на орела, подарени му от младия ловец, който бе убил прибързано птицата, и които той в никакъв случай не можеше да откаже. Харка сравни перата с другите две, които винаги носеше със себе си. Напълно си приличаха, макар че бяха откъснати от перушината през различни години. Той не се беше излъгал. Първите две пера сивият му жребец беше откъснал от орела, когато грабливата птица бе нападнала Харка като момче… Кожата на гризли остана в бивака на абсарока; Харка отнесе огърлицата от ноктите и зъбите на звяра. Това беше достатъчно доказателство за ловния му успех и нямаше да му пречи и да му тежи по време на дългата езда.
След като се сбогува с почит със старейшините и възрастните абсарока, придружен известно време от момчетата и младежите, Харка напусна шатрите, за да продължи пътя си към бивака на сиксикау. Бяха го запасили богато с храна, пъстрият му жребец си бе отпочинал и си бе възвърнал буйната палавост.
Топлото лято щеше да започне тепърва. Харка бързаше да навакса изгубеното време, но без излишна припряност. Дните, прекарани сред племето на абсарока, не бяха изтрили от съзнанието му мрачните впечатления, с които бе напуснал лагера на станцията край железопътната гара, но все пак ги бяха изтикали на заден план. Самочувствието му отново бе излекувано; пак бе станал свободен индианец.
Докато яздеше на запад в подножието на планините, край горите, той често се оглеждаше и ослушваше за кулестия жребец, но никъде не можа да го види отново.
Изпитът
Северозападно от горното течение на Мисури през прерията, която се разстилаше към планинските гори, се движеше керван. Групата не беше многобройна. Мъжете и жените й имаха калени тела и спокоен, надменен и недостъпен израз на лицата. Всички си приличаха по това и все пак в погледа, в движението на ъглите на устните и в стойката на главата и раменете у всекиго се чувствуваше самостоятелна решителност. Всеки от тях изглеждаше способен и достоен да се защити сам в даден момент, но и същевременно да защити останалите. Онова, което ставаше зад тази обща защитна стена от твърдост, надменност и самообладание, оставаше скрито за външните погледи.
Единадесета в редицата на кервана яздеше Ситопанаки. Тя скоро щеше да навърши четиринадесет години и вече беше възрастно момиче. Коня пред нея яздеше Подигравчийката и Ситопанаки гледаше през целия ден над черните коси на другарката си, над бродираните парчета на раменете на дрехата й и бебешката носилка с пеленачето на гърба й, което вече беше разбрало, че плачът най-малко може да му помогне и че трябваше да се примири да си стои омотано в подплатената с мъх носилка на гърба, където можеше спокойно да движи само главичката и ръчичките си. По време на пътуването никой не разговаряше. Конят не създаваше на Ситопанаки никакви трудности, защото сам си вървеше в редицата. Тя гледаше детето в носилката, добре разделената на път коса на Подигравчийката и към острите върхове на копията, които мъжете носеха със себе си. Погледът й се рееше над безкрайната прерия и към небето.
Привечер достигнаха целта на пътуването. Беше мястото, където щяха да установят бивака си за следващите седмици. Мястото беше разположено на повече от един дек езда на запад от района, където племето прекарваше лятото до преди няколко години.
Като всички останали жени и девойки, Ситопанаки, майка й и баба й се заеха веднага да издигнат шатрата. Избраното място изглеждаше удобно за целта. Край него имаше гора, откъдето извираше студен обилен извор и се изливаше в малък поток. Тук нямаше да им липсват нито дърва, нито хубава вода, нито ягодови растения и Корени, имаше и лечебни билки. Тревната прерия се разливаше на изток на дълги вълни, на запад се изкачваше към големите гори и към високите Скалисти планини. От избраното място за бивака бойците на племето можеха да излизат на лов за бизони в прерията, но също така и на лов за мечки, елени и лосове в горите. Тук тревата беше по-зелена, отколкото сред голата степ, и щеше да има достатъчно храна за мустангите.