Те не си бяха разказали още нищо от онова, което бяха преживели поотделно през годините, откакто се бяха разделили. Харка едва сега заговори за тези си преживявания, но отново премълча онова, което го занимаваше най-дълбоко и най-сериозно.
— Видях един мустанг — разказваше той, — никога дотогава не бях виждал такова животно.
Силен като елен вдигна изненадано глава.
— За Омагьосания кон ли говориш?
— Вие знаете ли за него?
— Да. — Силен като елен наблюдаваше другаря си и видя колко силно бе обладан той от мисълта за този кон.
— Щом и вие го знаете, значи, той се движи на много големи разстояния, защото аз го видях на много дни път оттук на юг — отвърна Харка.
— Това е възможно. Той рядко се вестява и всякога идва и изчезва ненадейно.
— Кога го видяхте за пръв път?
— Миналото лято.
— И все сам?
— Все сам.
— Това е странно.
— Да, странно е.
Вече бяха изяли пъстървите. Двамата ловци тръгнаха да проследят по-нататък дирята на лоса. Изкачиха се към гората, където групата на сиксикау, предвождана от Горящата вода, се настаняваше да живее през зимата. Не спряха обаче там, а продължиха пътя си, все по следите на лоса. Привечер стигнаха до едно мочурище. Ако се съдеше по следите, те вече бяха настигнали лоса. Той сигурно беше някъде наблизо. Завързаха конете и се запромъкваха пешком подир следата под лъчите на захождащото слънце. Лосът беше прекосил края на мочура; пръстите на копитата на тежкото животно се бяха отпечатали дълбоко в меката пръст. Следата минаваше в завой през мочура и навлизаше в гората. Животното се беше спирало, за да къса ниските листа тук и там от клоните.
Ловците се спряха и се ослушаха. Чуха как на известно разстояние от тях нещо късаше и чупеше листа и клони. Навярно беше търсеният дивеч.
Двамата индианци се промъкваха безшумно навътре в гората, от дърво на дърво.
Когато съзряха лоса, те се спряха неподвижни.
Беше възрастен мъжкар, едър, силен и опасен като бизон. Да убият лос, обикновено се заемаха група мъже, които заобикаляха от всички страни животното. Кожата на лоса беше толкова устойчива, че стрелите отскачаха от нея. Съзнаващ силата си, лосът, без да се замисля, нападаше хора.
Двамата ловци се разбраха в сумрака сред гората чрез знаци. Бяха се примъкнали умело, така че животното още не се беше обезпокоило. Късаше и дъвчеше с високо вдигната глава листата на едно дърво. Двамата индианци искаха да убият звяра с копията си, но не хвърляйки ги, а чрез удар, за да могат да употребят всичката си сила и да бъдат сигурни, че ще пробият кожата му. Животното трябваше да принадлежи и на двамата и затова те искаха да го нападнат едновременно. Докато сега Силен като елен остана на мястото си, за да излезе напред в дадения момент и да забие копието си в сърцето му, Твърдокаменния Харка се зае да заобиколи животното с толкова сръчност и умение, че лосът си остана все така безгрижен. Когато Харка достигна от другата му страна, беше достатъчен само един последен знак, за да се разбере с другаря си. Двамата ловци нападнаха по едно и също време с копията си и ги забиха с пълна сила.
С прободена шия и улучено в сърцето, огромното животно се сгромоляса.
Победният възглас на ловците разсече радостно гората.
Чак когато видяха плячката си да лежи върху горската земя, двамата млади ловци осъзнаха изцяло собствения си успех.
— Най-доброто беше това — каза все пак скромно Силен като елен, — че той ни забеляза твърде късно.
Двамата се усмихнаха леко смутени, защото можеха да се похвалят много повече.
— Само твоят удар щеше да бъде достатъчен — каза накрая Харка.
— И твоят удар щеше да го убие сам — призна Силен като елен.
— И все пак двойното нападение ни даде пълна сигурност!
— Добре. Да останем да отпочинем тук през нощта и да отнесем този юначага утре заран в шатрите, какво ще кажеш?