— Бяхте ли поставили дежурни? — прекъсна го Харка.
— Бяхме поставили дежурни. За какви ни мислиш ти! Но и мнозина други, които не бяха длъжни да идат на пост, не мислеха да лягат толкова рано. Ние, момчетата, непрекъснато се катерехме отвън по оградата на корала, гледахме надолу към мустангите и търсехме с очи онези, които след това щяхме да изловим с ласата си.
— А какво стана с кулестия кон?
— Той бе получил по време на борбата само няколко малки рани. Стоеше сред кръга на корала, почти без да се помръдва, докато останалите мустанги страхливо и отчаяно се бутаха ту на една, ту на друга страна. Беше вдигнал високо нагоре глава. Дебнеше и душеше. Движеше само главата си и очите, с някакъв странен поглед, толкова див, какъвто никога дотогава не бях виждал у кон. Забелязах това под светлината на луната. Останах през цялата нощ буден и наблюдавах този мустанг. Но той не се помръдваше от мястото си. На другия ден все още не предприехме нищо срещу стадото. Животните се поуспокоиха малко. На втория ден искахме да изловим онези мустанги, които ни трябваха, и щяхме да отворим корала за останалите. Бях между определените за през деня дежурни. Затова спах през нощта до полунощ, здрав сън, като след прекарана безсънна нощ. Когато се събудихме с изгрева на слънцето, веднага започнахме да се приготовляваме да изловим конете, които си бяхме избрали. Разгледах отново чардата.
— Кулестия кон ли искаше да хванеш?
— Да. Но него го нямаше вече.
— Избягал?
— Избягал. Не искам да ти описвам какво почувствувах. Можеш да си го представиш. Разпитах дежурните. Те не бяха забелязали нищо. Няма да ти повтарям онова, което наговорих на дежурните. И него можеш да си представиш. Но думите не можеха да променят нищо — водачът на стадото беше изчезнал.
— И после какво стана? Можахте ли да разберете как ви е избягал?
— Когато изловихме и завързахме конете, които искахме да задържим, и пуснахме другите да си вървят, проверихме целия корал. Невъзможно беше за един мустанг да прескочи оградата. Кулестият кон беше скачал и се катерил като хищник. Беше си извоювал отново свободата. Не ми остана нищо друго, освен да проследя на известно разстояние следата му. Никой ездач няма да може да догони повече този кон, никой няма да може да надхитри повече този жребец.
— Ти смяташ, че той е Омагьосания кон?
— Така е. Веднъж го видях отново. Какво животно! Но умът му се е забъркал. Той не се присъединява вече към никоя чарда. Привижда му се непрекъснато ужасният сън за онзи миг, в който той прозря нашата измама и разбра, че сам беше отвел стадото си в клопка, та то не искаше вече да му се подчинява и той не можеше да го върне обратно. Сега той непрекъснато повтаря ужасната борба със собственото си стадо и щом намери коне, се нахвърля върху тях. Стадата мустанги са се научили да се страхуват от него.
— Колко годишен може да е вече?
— Не по-възрастен от три години. Беше твърде млад за водач на стадото и трябва още като съвсем малко конче да е имал необикновена сила и непокорство.
Харка изпуши още една лула.
— Убиецо на вълци? — попита Силен като елен.
— Кажи?
— Ще сънуваш ли тази нощ мустанга?
— Възможно е.
Двамата другари си разпределиха дежурството. После Харка легна пръв да спи. Случи се така, както кръвният му брат бе предсказал. Той сънува кулестия кон.
Когато след полунощ той пое дежурството, Харка се запромъква през близката околност и дебнеше на всички посоки. Не ги грозеше отникъде опасност, но предпазливостта беше станала вече негова плът и кръв. Промъкна се нагоре към тресавището, докато стигна удобно за наблюдение място, и насочи поглед над горите и долините и нагоре към планините, очертаващи се под звездния светлик. Побягна през гората, като се ослушваше в гласовете и шумоленето на животните в нощта. Когато утрото се разпукна и Силен като елен също се събуди, Харка си позволи да изтича чак до горния край на тресавището, където един дълбок поток го подхранваше с вода. От своя нощен наблюдателен пункт той бе открил там следата, която го интересуваше, и искаше да я разгледа по-добре при дневна светлина. Тъй като Харка се забави, Силен като елен отиде да го потърси.
— Какво намери там, Убиецо на вълци?
— Ето! Това е бил той. Преди два дни!
В мочурливата почва до просмукалия се в земята поток следите от копитата на коня се бяха отпечатали дълбоко. Един-единствен кон бе идвал да пие тук. Беше се издигал на задните си крака и беше хвърлял къчове, без да се виждаха следите на някакъв неприятел. Харка взе от едно клонче коса от конска грива, която висеше там.