Думите му направиха силно впечатление на насядалите около огнището мъже. Те мълчаха, за да обмислят най-напред чутото, преди да се изкажат по него.
— Още през това лято ли? — попита накрая вождът Горящата вода.
— Аз ще разбера това и ще го съобщя, когато няма да разговарям вече с две млади момчета, а с двама млади бойци.
Мъжете изчакваха дали заклинателят ще продължи да говори след паузата, която сам направи. Но той мълчеше.
Така разговорът се насочи към друга, по-малко строга тема, най-разпространената тема край всички огньове — ловните истории.
Двамата млади мъже оставяха тези разкази да минават покрай ушите им. Мислено те вече не бяха в шатрата.
След четиринадесет дни и двамата щяха да станат бойци! Още на другата заран целият бивак знаеше това.
Никой не се съмняваше, че двамата приятели, които в деня на раздялата си преди шест години бяха станали кръвни братя, ще могат да издържат изпитанията и ще получат имената си като бойци. Ала зад това сериозно и въпреки това естествено решение, прието от всички с радостно очакване, стоеше едно голямо тайнство. Нарежданията на заклинателя се отличаваха от обичаите на тяхната племенна група. Да отидат в самота да гладуват и да търпят жажда, за да осъзнаят по този начин тайната на собствения си живот, не беше за хората на сиксикау обичайно приготовление за приемане на един бъдещ боец, както в други племена, а се числеше към ритуала за избиране на бъдещ заклинател, който трябваше да израсне годен за размисъл и чрез размисъл — за ръководене на другите. Изпитът за приемане за боец бе Танцът на слънцето. Двамата млади мъже Силен като елен и Твърдокаменния Харка щяха да бъдат подложени и на двата изпита и да изпълнят Танца на слънцето, след като вече бяха заслужили честта да бъдат приети за бойци. Така Танцът на слънцето щеше да бъде почетен по особен и необичаен начин. Мъжете в шатрите разговаряха тихо за това. Силен като елен и Твърдокаменния Харка обаче не споменаваха с нищо за това тайнство. Подготвяха се безмълвно за предстоящите изпитания, които те не само искаха да издържат, но и да ги издържат добре.
Минаха дни и нощи. Те сякаш минаваха все по-бързо, колкото определеният ден приближаваше. Най-после оставаше само още една нощ до започването на голямото изпитание. Вечерта двамата другари се нахраниха още веднъж и пиха умерено от прясната изворна вода. Когато сутринта се събудиха заедно със сивия здрач, те не хапнаха нищо повече, а отидоха на гладен стомах в заклинателската шатра, където заклинателят вече ги очакваше. Той даде на всеки от тях по една пунгия с тютюн и им заповяда да се отделят за три дни и три нощи в усамотение и нито да ядат, нито да пият. Така те трябваше да изчакат своите сънища и да се върнат на утрото на четвъртия ден в шатрата. Заклинателят посочи на всеки поотделно района и мястото, където трябваше да остане през тези три дни.
Силен като елен и Твърдокаменния Харка излязоха от заклинателската шатра. Слънцето тъкмо се издигаше по източния хоризонт и сред неговата ярка и заливаща всичко наоколо живителна светлина двамата кръвни братя тръгнаха пешком всеки поотделно, защото трябваше да бъдат сами. Всички мъже, жени и деца от шатрите бяха излезли навън и изпратиха двамата млади хора с погледи. Никой не биваше да съпроводи бъдещите бойци, но затова пък мислите на всички вървяха заедно с тях, едни със силни, добри пожелания, други с по-слаби и по-разсеяни, но дори Нощния бродник, синът на Мъдрата змия, не посмя сам пред себе си да пожелае нещо лошо на Твърдокаменния Харка. Защото заклинателят беше казал своята дума, желанието на духовете бе съобщено на всички и Нощния бродник също трябваше да му се подчини.
Когато Харка изостави бивака зад себе си и пое сам сред полята, гората и реките към възвишението, което заклинателят му бе посочил, над него се спусна голямо спокойствие и той имаше чувството, сякаш някакви засъхнали кори бяха се олющили от него и той можеше да се движи по-леко, да остави мускулите на лицето си да се движат свободно. Лятното утро, през което той крачеше с широки бързи стъпки през пустошта, беше прекрасно. Въздухът беше прозрачен чак високо горе до наситената синева на безкрая. Вятърът галеше нежно тревите, оплодените стръкове, играеше си с листата и клоните по края на малката горичка, но високите борове почти не го усещаха и стояха неподвижни под слънчевите лъчи. Пеперуди прелитаха, птици се викаха, прерийни кучета се оглеждаха и ослушваха. Прерийните кокошки, които се приличаха на слънцето сред високата трева, останаха спокойно по местата си. Твърдокаменния Харка виждаше дивечови следи, но сега нямаше нужда да спира вниманието си на тях. Нищо не го обвързваше този ден. Нямаше нужда да търси следи, нямаше нужда да се ослушва, нямаше нужда да разговаря, нямаше нужда да слуша никакъв друг човек. Грижата за това да не го нападнат в този ден никакви хищници или врагове бе предоставена на други, които трябваше да бдят над бъдещия боец, далече и невидими за него и все пак бдящи над него.