Твърдокаменния Харка Нощното око беше сам със себе си и със своите мисли.
Когато стигна до обраслото с трева възвишение, което търсеше, той се изкачи на билото му и седна там горе. Оттук виждаше далеч над околността. В далечината се чуваше шумоленето на река, която провираше водите си през една урва. Харка беше седнал с лице на изток, към утринното слънце, и сянката му лежеше зад него. Той гледаше по тревистия склон надолу и надалеч над леките възвишения на почвата, над горите и над коритата на реките, далеч до безкрайния хоризонт. Небето блестеше под трептящите слънчеви лъчи. Харка беше обхванал с ръце коленете си. Задълбочи се в мислите си и остави собствения си живот да мине още веднъж пред него.
Най-ранният му спомен беше една студена зима и една минаваща край него река с дупка в леда. Харка беше роден през август и този лед, за който си спомняше, беше ледът на третата зима, която той живееше. Преди още да се развидели, осемгодишният тогава Четан бе влязъл в родната шатра на Харка, бе измъкнал детето от топлите завивки, бе изнесъл разярено ритащото дете навън и го бе потопил в ледената дупка на потока. Харка още си спомняше как за един миг сърцето му замря и щом можа отново да си поеме дъх, той се закле за първи път през живота си да си отмъсти. През следващата нощ той накара баща си да го събуди преди изгрев слънце, донесе с помощта на Матотаупа едно голямо парче лед от потока, промъкна се в шатрата на Четан и положи леда върху голите гърди на спящия, точно върху сърцето. Четан скочи с вик от съня си, сграби Харка и го напердаши така, че малкото момченце престана за миг да вижда и да чува. Но Харка не извика, а стискаше упорито устни.
Това беше странното начало на дружбата между Четан и Харка. После Четан стана учител на момчето във всички ловкости на бъдещия ловец и боец, така че бащата ставаше нужда да се намесва и съветва сина си само по най-важните въпроси. От Унчида, магьосницата, и от Хавандшита, заклинателя, растящото момче бе научило митовете и историята на племето дакота. Бе научил езика на знаците и разчитането на картинното писмо и през осмата му година, когато вече можеше да язди добре и стрелите му улучваха точно, баща му го взе за първи път със себе си на лов за дребен дивеч и го обучи чрез различни въпроси да наблюдава всичко в природата и да се замисля над всяко наблюдение. За момчетата на Мечата орда имаше една-единствена професия, която те можеха да добият, и това беше професията на ловеца и боеца. Ловът беше тяхната работа. Племето им беше изтикано от белите мъже от плодородните и защитени горски райони сред суровата, прилична на степ прерия на високото плато с нейните прашни и снежни бури. Само издръжливи и закалени хора можеха да съществуват тук. Нямаше друг начин да си изкарват прехраната, освен чрез опасния лов на бизони. И всякога се повтаряха свадите им с други племена, които също трябваше да живеят сред бедната прерия. Да ходи на лов за бизони, това беше за един тетон-дакота редовна работа, както орането на земята за селянина. Харка растеше с твърдото желание да стане добър ловец и боец и по-късно боен вожд, какъвто бе и баща му. Той беше здрав, силен и имаше остри сетива. Бащата събуди у него гордостта му и когато Харка разбра колко лесно му беше да побеждава и да бъде по-добър от връстниците си в повечето упражнения и игри, започна да му се струва немислимо, че някога може да бъде победен от някого. Матотаупа обаче научи своя син със загриженост и строгост, че едно момче трябва да умее да бъде не само горд победител в състезанията, но и владеещ чувствата си победен. Веднъж Харка беше ударил своя кон, задето не можа да спечели едно състезание по езда, и след това трябваше да се откаже от коня си. Той никога не можа да забрави това.
Когато беше на девет години, Харка прояви веднъж толкова смелост и дързост, че отиде заедно с другарите си в гората тайно да играят заклинателния танц. Той самият играеше ролята на заклинателя така сполучливо и убедително, че момчетата паднаха на земята, обладани от ужаса, който сами искаха да си вдъхнат. Заклинателят Хавандшита изненада момчетата и те бяха наказани строго от бащите си, а Харка — от самия заклинател. Твърдокаменния Харка не се спря в спомените си на онези дванадесет дни и нощи, преживени в заклинателската шатра, за които заклинателят му бе забранил най-строго да говори и да си спомня.