Мислите му обаче останаха дълго на годината, в която Мечата орда тръгна на юг от Черните хълмове към Плат, защото не се явяваха бизони. Тогава се случи срещата с непознатия в пещерата, майката на Харка бе убита от един куршум, а Харка участвува за първи път в боя на Мечата орда с вражеските пани и макар че беше още момче, успя да плячкоса пушката на вожда на пани. Същата тази пушка Харка трябваше да принесе в жертва на заклинателската шатра. Не бе принесъл жертвата по собствено желание, а защото изискваха това от него и защото искаше упорито да докаже, че може да надвие собствените си чувства. Това не беше разумно и най-дълбоко в душата си той бе започнал да мрази от този миг заклинателя, комуто се бе подчинил. Оттогава насетне Харка бе обладан от неутолимо желание да се снабди с ново тайнствено желязо. Тогава дойде Червения Джим и подари на Матотаупа и на Харка по една двуцевна карабина най-нов модел.
На тези събития мислите на Твърдокаменния Харка Нощното око, който искаше сега да стане боец, се задържаха по-дълго. Той си представи още веднъж с най-голяма точност как силно се бе възхищавал тогава от Червения Джим, човека, който му бе подарил карабина! Този подарък го беше заслепил. Това беше втората грешка в неговия живот. Най-напред бе принесъл една жертва, която не желаеше да принесе; после се бе доверил на един човек, комуто не биваше да се довери.
След това дойде нощта, когато Червения Джим даде на гостите на вожда Матотаупа миниваки, тайнствената вода, и синът на Стария гарван, както и Старата антилопа се напиха, та започнаха да се търкалят в шатрата като изумели добичета. Тогава Харка видя за първи път в живота си пияни мъже. Но онази нощ баща му не беше пил бренди, не, онази нощ още не. Вождът беше отпратил жените и децата от шатрата си, но Харка се беше примъкнал тайно и бе наблюдавал мъжете. Той и сега се чудеше сам на себе си, че бе направил такова нещо като момче, че бе проявил такава смелост! Но добре беше направил, защото по този начин сам се беше убедил, че баща му си беше останал напълно трезвен и с ясно съзнание.
Докато Харка го бе наблюдавал скришом, Матотаупа не бе произнесъл нито една погрешна дума. На другата заран обаче Хавандшита и великият заклинател Татанка-йотанка, който бе на гости в техния бивак, обвиниха Матотаупа, че се е оставил да го омагьосат белите мъже и е предал племето си. Отлъчиха вожда от родния бивак. Харка избяга и последва баща си в заточението. Това се беше случило преди седем години и оттогава двамата непрекъснато бродеха наоколо. Бяха живели като отшелници сред планината, бяха тръгнали заедно с художника Морис, бяха постъпили на работа като артисти в цирка и най-после бяха намерили подслон при племето на сиксакау, докато клеветите на Червения Джим ги прогониха и оттам и те бяха принудени да постъпят на работа при белите мъже като скаути.
Матотаупа беше невинен.
Харка, който разсъждаваше още веднъж над всичко това сред пустошта, оставен сам със себе си, се връщаше мислено непрекъснато на един и същ въпрос: Матотаупа беше невинен. Никой не биваше да се съмнява в това, никой не биваше да мисли дори подобно нещо. Червения Джим не беше намерил злато, макар че го търсеше вече почти седем години. Това беше достатъчно доказателство, че Матотаупа не беше проговорил. Всичко обаче, което се бе случило след това, произтичаше от неправилната присъда на Съвета на старейшините над вожда. То произтичаше от клеветническото обвинение на заклинателя Хавандшита срещу Матотаупа. Така мислеше Твърдокаменния Харка. Това беше истината, тя не можеше да бъде друга.
Харка прекарваше през мислите си целия си живот все до този момент. Часовете минаваха. Стана пладне и спомените му не бяха отишли по-далеко. Обедната мараня се разстилаше над околността и далечните прерии се разляха пред погледа. Харка гледа цял час, почти без никакви мисли, към сиво-синята шир.
От обедната мараня изплува нещо… фигурата на едно животно, на един мустанг, на един жребец…
Като някакво привидение, като някакво очертание сред трептящия въздух то стоеше на гребена на възвишението неподвижно и непоклатимо…
Харка не беше сигурен вече дали е още буден, или сънува. Това беше кулестият кон! Младият индианец виждаше отново животното, което бе срещнал вече веднъж. И двамата стояха неподвижни, човекът и мустангът, и се гледаха. Всеки наблюдаваше другия и никой не се помръдна дълго време. Харка нямаше край себе си нито кон, нито ласо. Но и дори те да бяха край него, сега той не можеше да върви на лов. И сякаш жребецът пред него знаеше това. Той тръгна в лек тръс. Леко и гордо се носеше през поляната и се приближи към възвишението, където седеше Харка. Младият индианец видя главата, смелите, със странен необуздан блясък очи на животното, издутите ноздри. Дългата опашка се развяваше при бързия бяг. Харка чуваше лекото приглушено удряне на неподкованите копита върху тревата. Силна възбуда премина през цялото му тяло.