Жребецът отново се беше спрял. Заудря с копита и зацвили. Каква сила се излъчваше от тялото на животното! Мускулите и жилите му играеха под червеникавата козина. Сега той се вдигна на задните си крака… ала без да буйствува. Отново стъпи на четири крака и после се понесе напред в недостижим галоп като някакъв дух сред степта, чийто син беше. Червеникавата козина и сухите жълтеещи се поля се сляха в едно. Ударите на копитата заглъхнаха.
Мустангът беше изчезнал.
Харка се върна обратно към мислите си. През този и през следващия ден искаше да си изясни собствения живот. На третия ден, той знаеше това, мъките от жаждата щяха така да почнат да го измъчват, че щеше да има сили само да сънува.
Матотаупа беше невинен.
Той беше невинен, но Джим беше подлец и непрекъснато се опитваше да превърне прокудения вожд в предател и да измъкне от него тайната на планината и на Великата мечка. Харка трябваше да успее да откъсне баща си от Джим. Той бе взел това решение още преди години. Само че изпълнението му не бе станало по-лесно, а още по-трудно. Може би дори вече беше невъзможно да го изведе на добър край. Харка се изплаши сам от себе си. Правилно ли беше постъпил, като изостави баща си?
Да. Харка трябваше да стане боец. После щеше да потърси отново баща си. Но след всичко, което се бе случило, той не можеше да си представи вече как щеше да разговаря с него.
Мислите на Харка започнаха да го терзаят и да кръжат. Нараняваха го и се губеха в съмнения. Към кого трябваше да се числи той като боец? Към племето на сиксикау? Ами ако един ден те научат, че бащата на Харка се валя пиян по пода за подигравка на белите мъже? Харка никому не беше говорил за това. Никому не бе признал този срам, дори и на кръвния си брат Силен като елен, нито на вожда Горящата вода, нито на заклинателя. Но ако един ден големият срам се разкрие?
Или може би той трябваше да се върне сред племето на дакота? Като син на вожд, когото и днес още те хулят като предател?
Тук, в този миг, когато беше съвсем сам, Харка призна пред себе си своята голяма мъка по родината, по племето, в което беше роден. Никога гостоприемството на бойците на сиксикау нямаше да може да изтръгне из корен това негово чувство. Той разбра, че същото чувство живееше и в баща му. Защо Матотаупа се бе върнал тайно в шатрата на Унчида? Нима само за да намери там Тасунка-витко? Сред своето плахо, дълбоко прикрито чувство, че принадлежат към синовете на Великата мечка и към техните шатри, нито бащата бе откровен към сина, нито синът към баща си! И именно в това отношение двамата се бяха обидили взаимно най-дълбоко и най-горчиво, Матотаупа своя син Харка в деня, когато го принуди да убие собствения си брат, Харка — баща си при последната им раздяла.
И сега? Нима трябваше Харка да стане боец сред червенокожите мъже, за да отиде да служи отново на белите като съгледвач? Не. Белите мъже бяха прави, като искаха да го линчуват, защото той се беше научил да ги мрази. Харка си спомни за поръчението, което обезобразената индианка от племето семиноли му бе предала чрез украсения с раковини кожен колан от шатрата на Оцеола. Тази жена беше умряла. Тя бе пожелала да умре, щом бе разбрала, че Харка трябва и е съгласен да си върви. Но последният смисъл на нейния обезобразен живот се бе изпълнил и поръчението на този унищожен живот щеше да живее и занапред заедно с вопъла и обвинението на предадения вожд и на смелото племе семиноли, което бе прогонено от родината си, но чиито най-храбри мъже все още продължаваха да водят борба, приютили се сред блатата.
Когато слънцето на първия ден залезе, младият дакота все още размишляваше. Не усещаше нито глад, нито жажда, защото беше обладан от желанието да стигне в мислите си до някакво решение. Настъпи вечерта. Сега слънцето грееше откъм запад и Харка не виждаше вече лъчите му. Усещаше ги само, а пред него лежеше собствената му сянка. Многоцветната отслабнала светлина премина в мрак. Блеснаха звездите и месецът тръгна по своя път.
Харка гледаше в нощта. Мислите му дълбаеха и работеха. Той непрекъснато подреждаше спомените си и после мислите му отново потичаха по същия ред.