Младият индианец не спа цялата нощ. Той отдавна бе навикнал да будува и да не яде и да не пие нищо в продължение на двадесет и четири часа. Затова то не му се стори много трудно.
Вторият ден постави на по-големи изпитания тялото и нервите му. Лигавиците му изсъхнаха. Когато дойде пладне и стана много топло, очите го заболяха, мъжецът му засъхна и езикът му с мъка се отделяше от небцето, тъй като не се образуваше вече никаква слюнка. Имаше чувството, че кръвта му започва да се втвърдява. Сърцето му заби бързо и започващата треска ускори изсъхването на цялото му тяло. Наоколо нямаше никаква сянка, нито капчица роса. Вечерта Харка усети силни болки в главата, тялото му жадуваше за хладинка. Нощта прекара в полусънно състояние, унесен между размисъл и сънища. Все още не бе могъл да вземе никакво решение. Пред него сякаш имаше някаква стена; един корал, в който той беше хванат. Кога и как бе попаднал в тази клопка? Как можеше да се освободи от нея? Той, умният, смелият, съобразителният, беше невидимо хванат, обвързан без лико, със спънати крака, съсипан от заблуждения, от неправилни обвинения, от свадата с баща си. Колко безбурно и спокойно живееше Силен като елен! И колко объркан беше животът на Харка! Усети силна умора и започна да дъвче тютюн. Това отново подтикна сърцето и кръвообращението му. Пред очите му се олюляваха измамни привидения на извори, потоци и буйни реки. Вода, вода! Яснота, яснота!
Когато настъпи утрото и слънцето започна да топли, пред очите на Харка затанцуваха петна. Очите, вратът и главата го боляха силно и жаждата се превърна в мъчение. Той дочу от далечината шумоленето на реката. Вода! Но водата беше еднакво далече, както разрешението на неговите объркани мисли, и му беше забранено да отиде и да пие. Устните му се бяха напукали, очите се кръвясали и възпалени. Той упорито насочваше мислите си към един-единствен въпрос: как да постъпи правилно? Къде да живее? Къде да избяга, без да го преследва образът на пияния му баща, на усмихващия се подигравателно Джим, без да го преследва обидата, че е син на предател, без ръката му да издига камата, с която бе убил брат си? Къде да отиде? Той не знаеше.
Как да дойде при него неговият дух-пазител или да му изпрати съня, който щеше да му назове бъдещото му име, след като той сам не можеше да се справи с мислите си? Възможно беше да се върне, олюлявайки се от отмала, в бивака, без име, опозорен.
Не. Той нямаше да си отиде така! Нямаше да се върне без име!
Тялото му се разтърсваше от все по-силна треска. Прекалено възбудените му нерви играеха, пред очите му всичко се разливаше и го терзаеха болки. Той целият беше изсъхнал, отслабнал, обезсилен. Жаждата така го измъчваше, че въобще не усещаше глад. Помисли, че пие, после освежителното чувство отново го напусна. Мислите му се превърнаха в бълнуване. Картините се сменяваха бързо една след друга и в тях всичко минало се разкривяваше, настоящето се разливаше и нахлуваше заплашително и разбъркано бъдещето.
Беше горещ ден. Слънцето пареше, въздухът действуваше като гореща баня. Треската, предизвикана в тялото от липсата на вода, изсмука и последната влага. Лигавиците му съвсем изсъхнаха. Харка можеше да оформи вече само една-единствена мисъл с пълно съзнание: не искаше да отстъпи. Никога нямаше да се върне посрамен. Не искаше да умре и да загине като койот сред прерията.
Той искаше, искаше… все още искаше. Единственото, което му оставаше, бе, че все още имаше воля. Трескавите картини кръжаха около него във все по-буен и по-пъстър танц. Вода! Вода! Яснота! Яснота!
Неочаквано той си спомни за една малка ръбеста непозната мида, която някога неговият връстник и приятел Къдрокосия Чернокож му беше подарил в родния бивак край Конския поток; тогава Харка беше на единадесет години. Когато тръгна по следите на баща си, той беше взел мидата със себе си, без сам да знае защо. Тя беше толкова странна, толкова твърда, толкова остра и когато я приближеше до ухото си, вътре в нея пееше тихичко нещо от огромните маси вода. Той носеше и сега мидата със себе си. Потърси я опипом като насън, намери я и я взе между пръстите си. Малките ръбове, оформени като шипчета, бодяха върховете на пръстите, с които той я опипваше.
Сред пълната самота и объркване трескавите му мисли започнаха да кръжат непрекъснато около мидата. Тя заподскача като някакво привидение в унеса му. Видя я огромна пред себе си; пеенето й наподобяваше шума в пещерата на Великата мечка. Мъничките остри рогчета се превърнаха в огромни рогове и мидата стана голяма като див козел.
Скалата имаше рога, рога като на бизон, който отива на бой. Тази картина преследваше Харка и той виждаше сам себе си твърд и голям като скала, украсен с бизонски рога като най-знатните вождове.