Така се видя.
Слънцето залезе за последната нощ, която Харка трябваше да прекара в усамотение. Очите му пламтяха дори сред мрака и нощния хлад, небцето му гореше, сърцето му биеше лудо и неравномерно и шумоленето на реката, чиято вода той не биваше да пие, сякаш искаше да го подлуди. Не можеше нито да будува, нито да заспи и докато отчаянието непрекъснато го обладаваше и искаше да го победи, защото не можеше да доведе докрай мислите си, той непрекъснато си повтаряше сам на себе си сред последния си кошмарен сън: Камък с рога, Камък с рога…
И тази нощ най-после мина.
Когато се раздени, Харка се изправи. Олюляваше се без сили, но се държеше на крака с ожесточено напрежение и тръгна през полята обратно към бивака с горящи очи, почти в безсъзнание от измъчващата го жажда.
Успя да различи малката горичка и кръглите шатри, макар че сам не знаеше вече как, и като напрегна до крайна степен последните си сили, различи заклинателската шатра сред останалите. Вмъкна се вътре, но като се наведе, му се зави свят и полетя към пода.
— Кой си ти? — извика нечий глас и Харка отвърна прегракнало, останал почти без сили да издаде човешки звук от засъхналото си гърло:
— Камък с рога.
— Дакота ли си?
Харка не отговори.
— От черните ходила ли си? Харка не отговори.
Той бе успял да разбере все пак въпроса, но не желаеше да отговори. Той беше червенокож. Знаеше това, но никой не го бе попитал за него. Стискаше здраво в ръка малката мида. Когато заклинателят го докосна, той разтвори пръсти и подаде мидата.
Не изпадна в пълно безсъзнание; все още усещаше и чуваше нещо. Можа да разбере, че заклинателят беше излязъл навън. Скоро след това надойдоха хора, които искаха да вдигнат Харка. Но той не ги допусна до себе си и отблъсна ръцете им с възпитания от ранни години инстинкт да не позволява никой да го докосва. Сякаш се намираше сред врагове, той се помъчи да се изправи. Застана на колене, после на крака, отблъсна всяка помощ и излезе, олюлявайки се, както беше дошъл, от шатрата навън. Спря се за миг, после продължи към шатрата на вожда, която се издигаше до заклинателската. Вмъкна се през отвора на шатрата и се добра до постелята си.
Когато падна на завивките, капки вода навлажниха устните му и жаждата на тялото му да пие го изправи и отвори очите му. Изпи водата, която му подаваше жената на вожда. После отново се отпусна назад. Ръцете му пареха, пулсът му биеше лудо.
От мига, когато се добра до шатрата на вожда, той вече бе обграден с най-внимателни грижи. Когато отново можеше да се огледа в шатрата, разпозна своя кръвен брат Силен като елен, който също като него се бе проснал върху постелята си, и той без сили, отслабнал и изсъхнал, все още жаден, тъй като по старо правило жените му поднасяха изворната вода на дажби и с прекъсване.
Чак привечер двамата млади бойци започнаха да се оживяват.
— Какво е твоето име? — попита Харка кръвния си брат.
— Планински гръм. А твоето?
— Камък с рога.
В целия бивак цареше голяма радост, че двама млади мъже бяха удостоени да станат бойци. Планински гръм и Камък с рога нямаше нужда да изказват никакво желание през следващите дни. Всяко тяхно желание бе отгатвано, преди още да го изговорят, и получаваха всички деликатеси, които ловът сред горите и прерията можеше да предложи. Щом треската им спадна, телата бързо се възстановиха. Кръвта отново започна да се движи нормално, лигавиците на очите и в устата им отново бяха придобили влагата си. Главоболието изчезна, изпосталелите тела отново заякнаха.
Онова, което двамата млади бойци бяха премислили и видели насън през трите дни на усамотение, остана тайна и погребано в мълчание. Заклинателят бе научил само имената им и оттам — техните духове-пазители, и ги бе приел. Докато двамата кръвни братя възстановяваха силите си в шатрата на вожда, заклинателят приготовляваше торбичките със символа на техния дух-пазител: за Силен като елен — човката и очите на една птица като символ на гърмящата птица, за Твърдокаменния Харка — малката мида, символ на камъка с рога. Така споменът за родния бивак и за собственото му племе бе навлязъл по странен начин в новото име на Харка. Младите бойци бяха готови да пазят занапред малката торбичка със символа на своето име и на своя дух-пазител с още по-голяма жертвоготовност и настървеност, отколкото собствения си скалп. Двамата кръвни братя разбраха, че бяха прекарали тези три дни на еднакво разстояние от бивака сред пустошта и че се бяха върнали в шатрите по едно и също време, заедно с изгрева на слънцето на четвъртия ден. Твърдокаменния Харка бе вървял малко по-бързо и се беше върнал пръв в бивака, но телесното му състояние беше по-лошо от това на неговия кръвен брат.