През следващите дни над изгорялата прерия и над горите бушуваше буря. Стволовете на дърветата се огъваха, короните им шумоляха и шумяха, прах се вдигаше на облаци. Когато бурята отслабна, големият пек вече бе отминал. Червените мъже не можеха да измерват топлината като белите, но въздухът беше достигнал почти до половината от градуса на кипене на водата, той също бе „заврял“, те знаеха това. Дори само заради това дните, през които Планински гръм и Камък с рога бяха удостоени заедно като кръвни братя с посвещаването им в бойци, щяха да останат паметни. Тяхното изпитание беше особено трудно.
След като двамата млади бойци възстановиха напълно силите си и си отпочинаха добре, те веднага се присъединиха към обредните танци, към песните и игрите, с които цялото племе празнуваше приемането им за бойци. Вождът Горящата вода подари на сина си и на неговия кръвен брат по един прекрасен кон, който всеки можа сам да си избере. Камък с рога бързо се реши за една бяла кобила, която се отличаваше от другите коне по стойката, бързината и красотата си, но бойците и ловците не обичаха да я яздят заради биещия на очи цвят на косъма й. Винаги се предпочитаха мустангите с естествен предпазващ цвят, който се сливаше с околността, тоест преди всичко пъстрите коне. Бялата кобила бе заловена през миналата година по време на големия лов на мустанги и така още не беше добре обяздена. През пролетта тя беше ожребила едно жребче, сиво, с тъмна черта по гърба, с тъмна опашка и тъмна грива, силно и диво. Когато жребчето започваше да скача и да удря палаво със задните си крака, малките деца се разбягваха настрани.
Планински гръм — който сам трябваше да свикне най-напред с новото си име — дойде да види избора на своя кръвен брат и каза само:
— За това, което си решил, кобилата е най-подходящият кон, който ние бихме могли да ти дадем.
Но засега предстоеше големият есенен лов на бизони и затова Камък с рога все още не можеше да се заеме с изпълнението на собствените си желания и планове. За него беше съвсем естествено, че трябва да допринесе, според силите си, за запасяване с храна на шатрата, където се отнасяха към него като към собствен син. За зимните запаси есенният лов беше решителен. Във високите северни райони студът и снегът траеха чак до април, дори понякога и до май, и когато накрая запасите намалееха, обитателите трябваше да търпят големи лишения.
Кръвните братя бяха излезли заедно да проучат дали наблизо не са тръгнали бизонските стада и Планински гръм никак не се срамуваше да се поучи в това отношение от своя приятел. Когато седяха заедно през приятните вечери, младият сиксикау с удоволствие разказваше за приключенията при първия лов за бизони, който те двамата бяха преживели като момчета, и говореше също така за големия успех на Матотаупа, който бе успял смело и хитро да примами асинибоините на фалшива следа. Камък с рога слушаше от своя кръвен брат и от останалите обитатели на бивака толкова хубави неща за баща си, че в съзнанието му отново се съживи образът на Матотаупа от предишните години и той започна да изтласква на заден план по-късните спомени. Тук, сред бойците на сиксикау, той не беше син на предател; беше син на човека, който бе стрелял в слънцето. Всички сиксикау си спомняха как Матотаупа бе осъществил като техен гост прославения изстрел със стрела от разстояние триста крачки в средата на изрисувания със знака на слънцето шлем.
Няколко излизания на лов за бизони, които последваха сега, минаха благополучно и ловната плячка на Харка беше особено голяма. Сега вече той не само беше добре запасен, но и можеше да прави подаръци. Имаше достатъчно работа за жените в шатрата им.
Отношенията между Ситопанаки и приятеля на нейния брат сякаш бяха станали съвсем естествени и братски. Двамата никога не говореха нито повече, нито по-малко помежду си, отколкото Планински гръм и сестра му биха говорили в подобен случай. Ситопанаки не се изчервяваше и не се държеше нито неестествено, нито несигурно. На Камък с рога обаче никога не му идваше на ум да посвири за нея вечер на флейта. Всъщност тези естествени и външно неусложнени отношения имаха съвсем различна основа за двамата млади хора. Докато Камък с рога не изпитваше нищо повече от това, което проявяваше, Ситопанаки играеше ролята на спокойна със силно напрежение на самообладанието си, което може да бъде плод единствено на голямото чувство.
Нощния бродник, синът на Мъдрата змия, се държеше вече настрана. Но когато понякога Подигравчийката пресрещаше погледа, с който той следеше отдалече Ситопанаки, тя се усмихваше вътрешно над тази така неизличима и безнадеждна влюбеност.