След всички тези разсъждения Камък с рога най-после заспа. Събуди се обаче едва три часа след полунощ, защото усети, че черната кучка с двете малки пред шатрата стана неспокойна. По навик първото му движение беше да грабне ножа си и той веднага скочи на крака, защото навън, отекна викът на единия от дежурните постови. Младият боец изтича към конете, където бе извикал лостовият. Чу зад себе си тичане и викове. Онова обаче, което видя, го накара веднага да се намеси.
Кулестият мустанг беше навлязъл сред стадото. Може би беше надушил животните, които черните ходила бяха изловили от стадото, което той бе водил, и ги бяха присъединили към своето стадо.
Когато Камък с рога забеляза мустанга, жребецът тъкмо искаше да нападне бялата кобила, която защищаваше със смелостта на отчаянието малкото си жребче и риташе силно със задните си крака; тя не беше завързана. Червеният жребец дойде на помощ, но едва успя да се измъкне, за да не го захапе със страшна сила кулестият кон. Ако бойците не се намесеха, всяка следваща секунда можеше да коства живота на един или повече прекрасни коня от стадото. Камък с рога нямаше под ръка нито ласо, нито някакво оръжие. Пък и не искаше да убие кулестия жребец. Но той беше длъжен да запази стадото. Дежурните стояха като вцепенени от някакво привидение.
Младият боец скочи между конете, яхна се върху гърба на червения кон и заплаши оттам с ножа си нападащия кулест жребец. Жребецът навярно взе ножа за някакъв остър рог, който предизвикваше у всички животни инстинктивен страх. Той отстъпи за миг. Когато отново се хвърли да нападне с блуждаещи, извърнати като в лудост очи, Харка вече бе скочил върху гърба на бялата кобила. Използувайки артистичната си сръчност, той се прехвърли от гърба на бялата кобила върху гърба на кулестия кон. Кулестият жребец, който никога досега не бе усещал ездач на гърба си, навярно предположи, че го е яхнал някой хищен звяр. Бранеше се яростен, бърз, гъвкав, като разярен тигър. Камък с рога обаче все още се държеше на гърба му…
Планински гръм беше изтичал веднага след приятеля си при стадото и първата му грижа сигурно беше да не остави конете да избягат. Той се нахвърли заедно с всички притичали мъже да успокои наново мустангите. При това не изпускаше из очи и кулестия жребец и своя кръвен брат. Междувременно жребецът бе изтичал в бърз галоп към най-близкото възвишение. Ездачът му нямаше нито седло, нито юзди. Той: трябваше да внимава не само да не падне от гърба на издигащото се нагоре и хвърлящо се в бесен галоп тяло на коня, а да се пази и от опасната му муцуна.
Сега кулестият жребец изтича на известно разстояние към прерията. Харка все още… но не, жребецът започна да буйствува, ездачът полетя към земята; за миг той скочи отново на крака, побягна с всички сили, преследван от побеснелия кон… изтича в зигзаг, скочи още веднъж на гърба му… и отново падна на земята…
Планински гръм беше накарал да му донесат лъка и постави първата стрела. Камък с рога сигурно бе забелязал това, докато се бореше с жребеца. Извика:
— Не стреляйте! — и отново се метна върху гърба на животното, което го понесе нанякъде в див галоп.
Планински гръм подкара своя червен кон, за да настигне другаря си, но животното беше изплашено, не посмя да развие всичката си бързина и дори да напрегнеше всички сили, пак щеше да бъде по-бавно от кулестия кон. През това време Омагьосания кон вече бе изчезнал зад леките възвишения и плитките долини. Ударите на копитата му заглъхнаха.
Планински гръм и целият бивак останаха будни и чакаха. Тази нощ обаче Камък с рога не се завърна в шатрите. Никъде не се мярна и на сутринта. Никой не знаеше дали полуделият кон не го е разкъсал някъде.
Спусна се и втората нощ; мъжете и жените от племето продължаваха да се оглеждат на вси страни, но напразно. През нощта в шатрата на вожда не спа никой, освен малкото момченце. Планински гръм стоеше на най-близкото възвишение сред прерията и дебнеше околността. Най-после, когато и втората нощ наближаваше към своя край и се разпръснаха първите утринни зари, младият боец забеляза в далечината нещо, което се движеше и може би беше човек. Той яхна червения си кон, който стоеше край него, понесе се в тази посока и скоро разбра, че това беше човек, който идваше пеша към бивака, но не бягаше, а стъпваше крачка подир крачка. Това беше Камък с рога.