Щом се приближи до своя приятел, младият сиксикау започна да се досеща какво се бе случило. Окървавен, раздърпан стоеше пред него Камък с рога. Косите му бяха изпокъсани, раменете, гърбът и бедрата бяха посинели и подути, от една рана горе на бедрото му течеше кръв и засъхваше по кожата. Той куцаше.
Планински гръм предложи на ранения си другар своя червен жребец, но Камък с рога махна с ръка и продължи с всичките си болки пешком, докато стигна до шатрите, придружен от младия сиксикау. Отмина бивака и отиде най-напред до потока, за да се измие от праха. Планински гръм вървеше заедно с него. Когато Камък с рога се изми и се напи и разгледа ядосано раната си от ухапването, която отново започна да кърви, той каза:
— Така е невъзможно. Ще трябва да го хвана по-здраво в ръцете си и да спечеля същевременно приятелството му.
— С много голяма задача се нагърбваш. Да вървим най-напред в шатрата!
Повикаха заклинателя, за да намести изкълченото му бедро. Раните не бяха опасни, но заздравяването и зарастването на разтегнатите сухожилия и стави щеше да трае дълго и Камък с рога трябваше да се примири с мисълта, че до зимата не би могъл повече да предприеме нищо сериозно.
— Ти спаси нашето стадо — каза Планински гръм на другаря си, който така или иначе трябваше да се въоръжи с търпение, — но същото биха свършили нашите стрели и копия. Освен това обаче ти спаси и живота на кулестия кон. Ние щяхме да го убием.
— Всички бойци от племето и ти самият също смятате, че е по-добре този жребец да е мъртъв, отколкото жив!
— Възможно е ние всички да мислим така, Камък с рога, но ти мислиш другояче и ще се опиташ да спечелиш приятелството на един мустанг, когото преследват духове. Това е сериозна работа. Дано успееш!
Камък с рога беше гъвкав и издръжлив като дива котка. Когато дните застудяха и Горящата вода даде нареждане да вдигнат шатрите, за да се преместят в обичайния район за презимуване сред горите на предпланините, младият боец яздеше отпочинал и бодър, както останалите мъже, в колоната. Беше яхнал бялата кобила. Малкото й кулесто жребче тичаше край майка си и непрекъснато му хрумваха нови лудории. Черната кучка току се караше на малките си. Тръгнали на лов за прерийни кокошки, които те и тъй, и тъй никога нямаше да могат да хванат, малките кученца се бяха отдалечили твърде много. Едното от тях обичаше да обикаля около бялата кобила и нейния ездач, стига да нямаше повод в момента да лудее или гони някакъв дивеч.
Пътят към мястото за презимуване на племето беше добре познат на Камък с рога, защото той бе вървял по същата посока заедно със своя кръвен брат, когато бяха ходили на лов за лоса, а също и като момче по време на първото им съвместно излизане на лов. Той оглеждаше зорко околността, отклоняваше се на близки разстояния, за да провери местността, и забеляза също като Планински гръм и неколцина други бойци, че Омагьосания кон върви по следите на преселническия керван на сиксикау. Той се бе появил още веднъж, докато несполучливият му ездач лежеше в шатрата върху бизонските завивки, но без да напада стадото. Сега часовите край конете бяха винаги двойно повече и това излишно изразходване на сили, както и съществуващата опасност не бяха никак приятни на Горящата вода. Кулестият кон беше безполезен; по-добре щеше да бъде да го бяха убили; това беше и си остана мнението на бойците от племето. Но жребецът не се приближаваше вече толкова, че да може да го стигне стрела или куршум.
Високата полянка сред гората, където щяха да презимуват, беше удобна от всяка гледна точка. Там имаше малко дървета, но не много нагъсто, за да пречат, нямаше и неудобни храсталаци. Издигнаха шатрите на предишните места. Вода също имаше достатъчно. Когато силните есенни бури се разразиха над степта, по небето се понесоха облаци и над полята забарабаниха топчета суграшица, шатрите се чувствуваха по-добре защитени тук горе.
Заваля рано сняг и дни наред гъстата снежна виелица не спираше. Когато слънцето отново се появи между облаците, бялата завивка беше дебела и блестеше на кристалчета по земята, скалите и клоните на дърветата. Вятърът поде пресния сняг и го раздухваше на всички страни. Планинските потоци още не бяха замръзнали. Увесът им беше доста висок; само на някои места по брега се образуваха ледени кори. Децата извадиха отново бизонските ребра и вързаха между тях кожа, за да се пързалят. Жените приготвиха снежни шини, бойците стъпваха с тях по снега, без да пропадат в него, и така можеха отново да ходят на лов. Всички следи от дивеч се откриваха много лесно в снега. Дивечът се придвижваше трудно и мъжете можеха лесно да го настигат. Така не се налагаше да прибягват вече до запасите си от бизонско месо. Трудно беше на мустангите. Те не можеха да намират трева и бяха принудени да белят като лосове кората на клоните.