Матотаупа не беше съгласен; той предполагаше, че е възможно самият Тасунка-витко или други дакота да се навъртат още наблизо. Харка беше разочарован, но не изрази с нищо неудоволствието си.
Матотаупа тъкмо беше изрекъл отказа си, когато вождът на черните ходила, който за последен път обгледа околността, подскочи възбудено. Погледът на Матотаупа проследи сочещата ръка на вожда. Всички се спряха и погледнаха в тази посока. На голяма далечина над едно леко възвишение се беше издигнало нещо като тояга или пръчка.
— Преди малко нищо не се виждаше на тази височинка — заключи Матотаупа.
— То току-що се появи! — отвърна вождът на черните ходила.
Тъй като, изглежда, се задаваше някаква нова опасност, бащите отпратиха веднага двете момчета да продължат пътя си към бивака. Но преди още да направят и крачка, на ниския хълм се случи нещо ново. До издигната тояга се появи човек. Той размахваше някаква кожа. Всички напрегнаха погледи, за да разберат дали кожата беше щавена или с козината.
— Бяла вълча кожа! — промълви Харка на баща си.
Макар че още беше момче, той имаше най-силно зрение от всички.
— Мир? — обърна се с въпрос Матотаупа към Мъдрата змия.
Двамата сиксикау, изглежда, разсъждаваха. Мъжът на хълма се беше спрял и продължаваше да размахва кожата.
Индианците нямаха навик да използуват подобен жест като примамка дори и на война. Затова Горящата вода, Матотаупа и Мъдрата змия се договориха да отидат тримата заедно открито на отсрещния хълм. Може би стоящият там мъж беше дакота, дошъл да им направи някакво предложение.
Сега момчетата все пак трябваше да се върнат в бивака. Тъй като бяха останали сами, двамата вървяха мълчаливо един до друг и побягнаха почти в едно и също време. Бързото тичане им достави удоволствие, но не можеше ли да тичат още по-бързо и още по-бързо? Постепенно тяхното дълго бягане се превърна в състезание и накрая и двамата напрегнаха всички сили, за да достигнат първи до целта. Никой не успя да надбяга другия. Пристигнаха по едно и също време. Всъщност дълбоко в себе си и двамата бяха доволни от това, но все още се стесняваха да го покажат.
Тъй като вече беше светло и нямаше никаква опасност някой враг да се промъкне незабелязан в бивака, Харка се запъти към шатрата на южния край, която вождът бе дал на разположение на Матотаупа. В шатрата нямаше жена, която да обслужи Харка. Затова той сам стъкна огъня и си опече едно доста голямо парче месо, което щеше да му бъде едновременно за закуска и за обяд. След като се нахрани, му се прииска да види отново патроните, които бяха останали от изгубената пушка. Наистина вече не можеше да ги използува за нищо, но мисълта, че засега Тасунка-витко можеше да даде само два изстрела, леко го успокои.
Патроните не бяха на мястото, където Харка ги беше скрил, и той започна да ги търси. Обърна всичко, което се намираше в шатрата, но патроните ги нямаше никъде. Някакво мрачно подозрение обзе Харка. Накрая той вдигна дори кожените завивки от земята, с които бе застлана шатрата, и изведнъж замръзна на мястото си. Там, където бяха лежали патроните, видя вдълбан върху пода под завивката знака на Тасунка-витко: изправен на задните си крака кон.
Момчето веднага разбра какво се беше случило. Както бе проличало от следите, Тасунка се бе промъкнал обратно в бивака и го бе напуснал след това откъм юг. Сега излизаше, че известно време той бе останал скрит в празната шатра на Матотаупа и бе използувал времето, за да намери скритите патрони.
В сърцето на Харка се смесиха чувства на яд и възхищение. Той остана в шатрата, за да продължи сам да разсъждава върху това. Не му се искаше да говори за случилото се с други, освен с баща си; баща му обаче още беше навън заедно с вожда на сиксикау.
Докато момчето седеше само в шатрата, Горящата вода, Матотаупа и Мъдрата змия се бяха приближили до ниското възвишение, на което бе забодена тоягата и откъдето им бе махал мъжът с бялата вълча кожа. Сега те разпознаха този човек, който стоеше край забодената в земята тояга и държеше високо нагоре бялата вълча кожа като пратенически знак.
Беше Тасунка-витко. Двама други бойци, които навярно бяха дошли до невидимата за вожда на черните ходила и неговите придружители страна на възвишението, пристъпиха до вожда на дакота.
Горящата вода, Матотаупа и Мъдрата змия пристъпиха бавно нагоре към тримата свои врагове и когато стигнаха до билото на възвишението, се изправиха лице срещу лице с другите. Мъжете се измериха мълчаливо, без яд, без усмивка, без подигравка на лицето, със самообладание, което им налагаше себеуважението и всъщност и уважението към смелия враг. Бойците на дакота избягваха да гледат към Матотаупа. Плъзгаха погледи край него, сякаш той не беше тук.