Камък с рога ходеше всеки ден на лов заедно със своя кръвен брат и никому не се зловиди това, че той непрекъснато се оглеждаше да види не се ли задава отнякъде кулестият кон. Напротив! Младият боец не бе дал възможност на бойците да убият този див мустанг, нека тогава сега да го видят как ще се справи с него. Жребецът продължаваше да обикаля околността, където бе построен бивакът. Изглежда, стадото с най-добрите коне, които той някога бе предвождал, го привличаше неудържимо, след като вече го бе открил. Двамата млади бойци го виждаха често да се появява ту на скалите, където се катереше като същинска планинска овца, ту край някой поток, където търсеше вода. Но все още беше невъзможно да се опитат да го заловят. Предпазлив като опитен боец, жребецът не се оставяше да го издебнат.
Един ден двамата кръвни братя забелязаха следи от копитата на мустанга край потока, който се стичаше на множество малки водопади по скалистите тераси надолу. Когато се върнаха вечерта в шатрата, Камък с рога помоли Ситопанаки да му приготви достатъчно храна за из път. Той отдели оръжието, което смяташе да вземе със себе си, а също така и снежните шини и заяви, че ще излезе и няма да се върне, докато жребецът не бъде убит или заловен. На Горящата вода му беше приятно да чуе това и Планински гръм реши да вземе участие в този лов по-скоро заради приятеля си, отколкото заради мустанга.
Сутринта, когато двамата кръвни братя излязоха от шатрата още преди да се бяха появили първите зари, отново валеше сняг. Снежинките танцуваха из въздуха леки и редки. Небето беше сиво. Снежната покривка в гората беше твърдо замръзнала, така че на първо време двамата ловци нямаше нужда да използуват шините си. Вървяха, облечени в дрехите от бизонска кожа, с космите навътре, и с кожени мокасини на краката; бяха гологлави въпреки снежния студ. Конете си не взеха. Никой кон с ездач не можеше да достигне бързия като вятъра кулест жребец. А да се приближат към този мустанг незабелязано на кон, беше невъзможно. Затова двамата другари искаха да тръгнат по следите му пешком; това беше нов и неизпитан досега начин, но единственият, който изглеждаше, че може да има успех.
Двамата индианци тичаха и се пързаляха с шините си през гората надолу към потока, където бяха открили предишния ден следите на Омагьосания кон. Намериха отново мястото. Беше същото, където те се бяха спрели да почиват като момчета и да се изкъпят и където ги бе изненадал лосът, който дори бе отнесъл лъка на Харка. В снега ясно личаха новите следи от копитата на коня. Той сигурно бе идвал същата тази заран, навярно при изгрев слънце, тук на водопой и след това отново се бе понесъл в своя див преследвачески бяг. Снегът край брега беше утъпкан, клоните бяха изпочупени. След много пресичания и извивки следата водеше най-накрая нагоре по оттатъшния бряг на потока. Двамата млади другари тръгнаха в тази посока.
Снеговалежът беше спрял. Облачната покривка на небето се разкъса, тук-таме се появи далечната небесна синева и между сенките, които бяха легнали над гората и снега, се плъзнаха ивици слънчеви лъчи, от които снегът блестеше. Двамата ловци бяха много предпазливи и непрекъснато се оглеждаха напрегнато, защото жребецът бе идвал само половин час преди тях край потока и бе побягнал оттам нагоре и затова можеше всеки миг да се появи отново. Докато се промъкваха безшумно, младите бойци се ослушваха да доловят всеки шум. Но чуваха само плисъка на водата и шумоленето на дроздовете в храстите. Две птици излетяха шумно нагоре.
Потокът, край който двамата вървяха сега нагоре по планината, се подхранваше от високото тресавище, край което бяха убили през лятото лоса. Стичащите се в тресавището води се събираха под земята и извираха доста встрани в нов извор. Сигурно в скоро време двамата ловци щяха да достигнат този извор. Всеки от тях държеше ласото в ръка. Все още изоставаха зад жребеца. Той беше се изкачил бързо нагоре по планината. Вдясно, в диагонал над потока и между рядката висока гора, те можаха вече да видят тресавището. После в един и същи миг посегнаха един към друг, за да се предупредят взаимно да внимават.