Междувременно беше станало следобед.
Двамата ловци седнаха до овързаното животно, което също беше напълно изнурено като тях и само потръпваше от време на време със свободния си заден крак.
Камък с рога потърси дали лулата му и торбичката с тютюн са още у него и когато ги намери, доволен секна огън и запуши.
— Сега какво смяташ да правиш по-нататък? — попита Планински гръм.
— Ще остана тук. Изпрати ми завивки за мустанга и една кожена дреха за мене. За ядене имам достатъчно. Ще ми трябва обаче и някой, който да ме сменява от дежурството да поспя и който ще ми помага да галим мустанга и да му пеем неговата песен.
— Всичко ще ти бъде доставено още тази нощ!
Планински гръм се изправи веднага, прехвърли снежните си шини през рамо и заскача, весел и палав като момче, надолу по склоновете и през гората към бивака. Каква учудваща новина щеше да отнесе дома! Омагьосания кон беше хванат и вързан!
Камък с рога седеше горе над тресавището. Небето отново се беше заоблачило. Пак почна да вали сняг. При това обаче вятърът се успокои, така че младият боец, който беше без дреха, не усещаше вече толкова остро студа. Когато изпуши лулата си докрай и я прибра, той се примъкна досами мустанга, прилепи се до топлото тяло на животното и започна да гали жълтеникавосивата козина, която бе залепнала от потта на напрежението и страха, изпоцапана и намокрена от тресавището.
Усети потръпването на кожата, потреперването на животното, което никога досега не бе надвивано от човешка ръка. Легна върху врата на мустанга и запя тихо на ухото му, съвсем тихичко, заклинателските песни на дакота, с които мъжете от неговото племе обикновено опитомяваха дивите коне, като ги привикваха към своите гласове и приятелство. Животното бе изнурено от тежката борба с мочура и хората. Сега дори потръпването на кожата му престана и то лежеше неподвижно, докато победителят му не преставаше да гали козината му и все така му пееше тихата омайваща песен.
Вече беше тъмно и само снегът блестеше, когато Камък с рога чу стъпки и удари на конски копита, изкачващи се по склона. Ослуша се и напрегна очи и когато пристигащият вече се приближи, го позна. Планински гръм се връщаше. Той водеше и бялата кобила, която влачеше след себе си плаз, натоварен с кожени чергила и завивки. Всичко донесено от него бе достатъчно, за да издигнат малка ловна шатра и да покрият мустанга с бизонски кожи. Планински гръм знаеше, че ще се наложи да прекара заедно със своя кръвен брат дни наред тук горе, сред студ, виелици и сняг, докато жребецът, който лежеше пред тях хванат и вързан, ще може да бъде отведен спокойно от своя ездач в бивака. Денем и нощем младите ловци трябваше да галят цялото тяло на животното и да му пеят тихичко песента, докато животното свикне с хората. При обикновени коне те оставяха децата да ги галят и да им пеят. Но ако изобщо се удадеше на човек да излекува отново обладания и преследван от духове и лудост жребец и дори да го опитоми, то този човек можеше да бъде единствено Камък с рога.
Планински гръм издигна малката шатра. Другарят му обаче остана и през тази нощ навън, легнал, облечен в зимната си дреха и загърнат в бизонска кожа, край вързания мустанг, защитен също така чрез кожени завивки от ледения нощен вятър. Бялата кобила приведе глава към хванатия някогашен водач на стадото им, даде израз на радостта си и също легна до него. Малкото жребче се притисна до майка си.
Минаха два дни, докато измъченият от жажда жребец се реши да пие водата, която му носеше Камък с рога, а на следващия ден пое от ръката на индианеца и подадените му от него треви и листа. Още шест цели дни седя индианецът край животното, галеше го и оставаше нощем да спи до него, без да използва нито веднъж шатрата. Непрекъснато му пееше тихите примамващи тайнствени мелодии в ухото. Най-после на десетия ден Камък с рога се осмели да остави силно отслабналия жребец да се вдигне на крака и освободи вървите му дотолкова, че да може да прави малки крачки. На петнадесетия ден той завърза жребеца заедно с кобилата и докато той яздеше кобилата, поведе кулестия мустанг към бивака. Планински гръм ги следваше върху своя червен жребец. Дълго след това те си спомняха още за тази езда, защото кулестият жребец неведнъж искаше да побегне встрани или да се хвърли в бесен галоп напред и те трябваше да използуват цялата си сръчност и сила, за да го спират, без да възбудят отново неестествената му дива ярост. Само човек, който бе отрасъл от дете заедно с конете и ги разбираше по-добре от всички свои ближни, можеше да спечели такава победа.