Сега вече Камък с рога притежаваше три коня — кулестия жребец, бялата кобила и пъстрия кон. Малкото жребче той подари на своя кръвен брат. Понякога, когато нямаше какво да прави и беше в добро настроение, той поставяше малкото братче на Планински гръм върху гърба на спокойния пъстър кон. Момчето никак не се държеше несръчно. Щом стана четиригодишно, то вече можеше свободно да се учи да язди самостоятелно.
Така мина зимата. Мъжете гонеха и убиваха навъртащите се наблизо вълци. Убиха три мечки, две кафяви и една барибал, а двамата другари убиха и два риса. За ловците непрекъснато имаше работа, но и достатъчно време за почивка. През дългите зимни вечери Планински гръм разказваше на своя кръвен брат какво бе преживял и премислил през годините на раздялата им като подрастващо момче. Камък с рога не разказваше нищо нито за себе си, нито за баща си, но най-различни неща за белите мъже и за строежа на железопътната линия. Вождът и заклинателят също слушаха внимателно тези му разкази.
Дойде пролетта. Настъпи май, когато снегът най-после се разтопи и ледените висулки се отделяха на капчици от боровете, а потоците и реките потекоха буйно, подхранени от водата на разтопените снегове. Мустангите бяха измършавели и отместваха с крак остатъците сняг, за да търсят жадно треви. Мъже, жени и деца се радваха на предстоящия лов на бизони, защото запасите вече бяха на привършване и ловците трябваше непрекъснато да обикалят планините, за да намират нова плячка и да засищат гладните гърла в шатрите си.
Когато пъпките на дърветата се разтвориха и младата трева избуя, вдигнаха бивака и керванът тръгна, за да се смъкне от предпланините и се разположи отново сред прерията. Както миналата година, така и за предстоящото лято вождът и старейшините се спряха отново на малкия горски остров сред прерията с извора, за да построят там бивака си.
Момичетата тръгнаха да търсят дърва, кучетата душеха наоколо, момчетата играеха върху влажните поляни. Планински гръм и Камък с рога отведоха конете си — червения жребец и кулестия кон, край извора, където вече се бяха подали от земята най-сочните треви. Беше ранно утро, росата блестеше във всички цветове на дъгата, тъй като слънцето се отразяваше в капчиците й; потокът шумеше и се плискаше и бързаше с водите си не само в коритото, но и навън над плоските брегове, между мъхове, треви и корени. Чучулиги се стрелкаха право нагоре и пееха. Край конското стадо дроздове търсеха храна.
Планински гръм и Камък с рога излязоха с конете си, за да проверят не се ли задават отнякъде бизонските стада. Камък с рога водеше, защото кулестият жребец все още не можеше да се съгласи да върви някой пред него. Той винаги искаше да бъде сам или пръв. Двамата млади другари срещнаха малка група от шест бизона, своего рода авангард на големите стада, които отново бяха поели на север. Младите бойци се уговориха Камък с рога да се втурне подир едното от животните, за да приучи своя кулест жребец да преследва бизони. Двамата съгледвачи нямаха намерение да се сдобият сега с плячка, тъй като беше трудно да я приберат, без да се забавят много. Затова Камък с рога се спря на един прекрасен бизон и като го подгони със силния вик на ловците на бизони, тръгна да го преследва, но и шестте бизона се хвърлиха в бяг. Мустангът се държеше като опитен в лов на бизони кон и бързината му беше по-голяма, отколкото тази на бизона. Камък с рога имаше десет пъти възможност да стреля, ала не отпусна лъка си, тъй като нямаше намерение да убива, а искаше само да обучи коня си.
Най-после той остави мустанга да се натича на воля и после се върна в бивака в лек галоп.
Самото яздене върху гърба на подобен кон беше истинска радост, която минаваше през всичките му стави и искреше от очите му.
— Спомняш ли си? — попита Планински гръм, когато двамата отново се събраха и продължиха съгледваческия си обход. — Това са същите поляни, където убихме като момчета нашия пръв бизон!
— И където аз яздих малкото бизонче! Когато майка му дотича, доста ме беше страх!
Двамата приятели се разсмяха, спомняйки си своите подвизи, и продължиха в галоп.
На другия ден те съгледаха бизонското стадо, което беше подходящо за лов. Планински гръм остана край стадото, за да го наблюдава. Камък с рога се отправи към шатрите, за да съобщи новината колкото се може по-скоро. Със силен възглас и леко докосване с петите той подкара още по-силно своя кулест жребец, който се понесе като бурен вятър през прерията, с развяваща се опашка, с развяваща се грива, с издадена далече напред глава. Ездачът се притисна до врата на животното, за да разпредели колкото се може по-добре тежестта и да не дава отпор на въздушното течение. Когато стигна бивака, беше достатъчно да нададе само силен вик, и ловците се втурнаха към своите обучени в лов на бизони коне, с лък и стрели в ръце. Подкараха конете и следваха в дълга редица водещия ги Камък с рога. Конските копита гръмоляха, тук и там все още се разпръскваха локви вода от разтопилия се сняг, другаде ситният пясък се вдигаше на вихрушка във въздуха. От време на време Камък с рога трябваше да спира лудия бяг на своя кулест жребец, за да могат и другите мустанги да го настигнат.