Младият боец остана дълго на своето самотно място. Слънцето отдавна бе залязло, звездите изгряваха. Кулестият жребец вече се бе напасъл. Заситен, той застана до своя господар и гледаше спокойно в светлата лятна нощ, сякаш и той се бе унесъл в мечти и мисли. Нещо прибяга през полята. Камък с рога си помисли, че е вълк, и посегна към лъка си. Веднага обаче разбра, че това беше младото куче с черна козина, което все повече привикваше с него, докато останалите кучета живееха сред стадото като вълци. Кучето легна до коня и започна да ближе предните си лапи.
Лек ветрец повяваше над прерията и охлаждаше топлата земя. Камък с рога премисли още веднъж запланувания ред на тържеството. През първите два дни щеше само да гледа. На третия ден навярно щеше да вземе участие в състезанието и сигурно щеше да спечели първото място в ездата на младите бойци със своя кулест кон. По състезателна стрелба също щеше да се представи добре, това беше сигурно. Играта на топка беше игра със сопи, отбор срещу отбор. Като момче младият боец бе участвувал в подобни игри с удоволствие и доста сръчно, макар и не с толкова голям успех като Младата антилопа. На четвъртия ден Ситопанаки щеше да вземе участие в танца на девойките. При тази игра младите момичета заставаха в кръг. Една след друга всяка от тях съобщаваше коя е. Тогава младите бойци можеха да казват добро или лошо за всяка девойка поотделно. Ако имаха основание, момичетата се защищаваха срещу упреците и всеки млад боец, изрекъл нещо невярно за някоя от девойките, трябваше да отстъпи посрамен. Ситопанаки нямаше нужда да се страхува, че някой може да я засегне.
За петия ден беше определена играта на действителните случки.
Когато тръгваше за празненството заедно с племенната група на сиксикау, Камък с рога беше мислил само за жертвоприношението на слънцето. Сега обаче други представи изтласкаха тази мисъл от съзнанието му.
Игра на действителните случки! Камък с рога трябваше да изиграе сцената на боя с Тасунка-витко, който бе дал съгласието си за това! Мислите на младия боец се върнаха към годините, когато служеше като съгледвач, и към последния голям бой, по време на който съзнателно не излезе на двубой с Тасунка-витко. Възможно е вождът на дакота да бе сметнал и да бе приел това като проява на страх. И въпреки това главният вожд се бе съгласил да участвува в играта на истинските случки заедно с Камък с рога.
Докато младият боец продължаваше и в напредващата нощ да не спи навън в самотната прерия, и в шатрите, разположени около голямата площадка за тържествата, имаше хора, които не спяха. Възбудените момчета, който щяха да премерят силите си на другия ден под погледите на бойците и вождовете в състезателната игра, вече си, бяха легнали наистина. Момичетата, разговаряли до капване, се бяха унесли в сън край майките и бабите си. Вождовете и старейшините бяха приключили своите съвещания, а заклинателите — удрянето на барабаните и разговорите си с духовете. Всеки се бе изтегнал върху спалното си ложе.
Дежурните дебнеха в мрака, където нищо не се помръдваше. Наоколо царяха тишина и спокойствие преди глъчката на празненството, която щеше да лумне на другата заран. В една шатра обаче две очи стояха отворени. Шатрата бе една от групата типи, които бойците на дакота бяха построили на южната страна на празничната поляна. Беше представителна, но в сравнение с шатрите на главните вождове все пак скромна, изрисувана с пъстри знаци и между другото и седна флейта. Върху трофейния прът пред входа й висяха представителни трофейни вещи. С тази шатра бе пристигнал Чотанка, възрастен и уважаван боец от Мечата орда. Той бе довел и жена си, сина си — млад боец на име „Копиен връх“, неговата жена и Уинона, дъщерята на Матотаупа. Той не бе действувал така по собствено желание. Татанка-йотанка бе наредил да му съобщят, че трябва да дойде на тържеството и кого да доведе.
Уинона лежеше будна върху завивката си. Тя се бе старала да остане колкото се може на по-заден план през целия ден. Застанала в задните редици на девойките и жените, бе изслушала вестителя и неочаквано бе разпознала между главите и раменете на отсрещната страна на празничната площадка, в първата редица, своя брат. За миг тя бе затворила очи. А може би просто й бе причерняло пред очите, но когато отново искаше или можеше да вижда, разбра, че не се беше излъгала. Истина беше, че там, сред мъжете на сиксикау, стоеше нейният брат, Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци Ловеца на мечки, синът на Матотаупа. Когато го бе видяла за последен път, той беше дванадесетгодишно момче. Тогава тя седеше край Конския поток заедно със своята приятелка Хиацинта и нейният брат се бе примъкнал към тях, изпратен от прокудения им баща, за да предупреди момичетата и по този начин и целия бивак за предстоящото нападение на бойците на пани. Щом бе изрекъл предупреждението, той бе изчезнал отново като стрела. Тогава тя го бе видяла за последен път. След това беше чула изстрелите, с които той бе взел участие заедно с баща си в боя срещу пани на страната на Мечата орда. Оттогава бяха минали осем лета и зими. Въпреки смелата му борба срещу пани, старейшините не бяха разрешили на Матотаупа да се върне в бивака и оттогава тяхната вражда бе станала смъртна вражда. През последните години на изгнанието Харка бе израснал. Сега той стоеше строен, едър и горд сред бойците. На гърдите си носеше огърлица от зъбите и ноктите на сива мечка. Уинона не знаеше какво име носи той като боец. Ала когато вестителят оповести, че на седмия ден двама млади бойци ще проведат Танца на слънцето, Уинона бе чула девойките край нея да шепнат и мълвят, че двама млади бойци, на име Планински гръм и Камък с рога, били избраниците и че те стояли ей там отсреща, там отсреща в първата редица. Камък с рога с огърлицата от мечи нокти, с украсения с раковини колан и с орловите пера в косата.