Харка, братът на Уинона, беше единият от двамата, момъкът със скъпоценната украса. Тя не знаеше дали той я бе видял. Не вярваше. Той не се интересуваше твърде от многобройните участници в тържеството. Отначало се бе върнал заедно с Планински гръм в тяхната шатра, след това бе излязъл и погледа малко игрите на момчетата и най-после се отдалечи с коня си навътре към прерията. Какъв прекрасен кон имаше! Мъжете и младежите говореха за този мустанг и всички казваха, че той бил омагьосан кон. Разбира се, Харка щеше да спечели състезанието на третия ден, защото никой не можеше да направи нищо срещу магиите.
Вечерта Уинона се поразходи заедно с жената на Копиен връх по ливадите около поляната на празненството и видя следите на кулестия жребец, които водеха навътре към прерията. От своята типи, където тя се върна при залез-слънце заедно с младата жена, Уинона можеше да наблюдава шатрата, в която живееше нейният брат. Тя дълго стоя там и гледа насреща. Той не се върна. Най-после тя си легна, защото в противен случай държането й би направило впечатление. Ослушваше се да чуе тропот на конски копита. Стана и отиде още, веднъж до изхода на шатрата, за да погледне навън. Кулестият кон не бе завързан пред отсрещната шатра.
Сега тя се мъчеше да вземе някакво решение. Изминалите години бяха тежки за нея. Тя видя още веднъж мислено баща си, когато се беше върнал тайно, видя го как разговаряше припряно и безуспешно с майка си, видя го след това овързан от Тасунка-витко. Чу още веднъж как Унчида разказваше, че Харпстена е мъртъв и как тя е погледнала Харка в очите и е сигурна, че той е убил брат си. Стори й се, че чува още веднъж как Къдрокосия Чернокож потвърди ужасното предположение. Когато сега, сред мрака, върху постелята, й се стори, че още веднъж вижда и чува всичко това и образът на Харка не се махаше от мисления й взор, такъв, какъвто го бе познавала някога и какъвто отново го бе видяла предишния ден, тя не можа повече да издържи. Изправи се тихо, облече се и излезе навън.
Лятната нощ беше хладна, макар че денят бе много горещ. Вятърът поклащаше плячкосаните вещи на трофейния прът пред шатрата.
Уинона знаеше, че прави нещо, което не биваше да стори. Но беше готова да поеме отговорността за всичко, което можеше да произтече от тази й постъпка, защото животът, който водеше, вече я бе изморил безкрайно. Шонка, старият неприятел на Харка, бе изказал желание да я вземе в своята шатра, за да я унижава като своя жена. Тя твърдо отказа да го последва. Четан, който бе получил като боец името Четансапа, Черния сокол, се бе опитал да я спечели. Ала тя не го обичаше и той си открадна жена от друго племе, от племето на понка. Така Уинона продължи да живее заедно с Унчида в шатрата, останала без бойци, изхранваща се благодарение на милостите на другите шатри, и израсна като седемнадесетгодишна девойка, все още неомъжена. Мълчалива, горда, тъжна, така я знаеха всички. Само с Унчида тя можеше да разговаря открито.
Беше й се сторило много странно това, че Чотанка бе изявил желание да я вземе заедно със своята шатра през дългото пътешествие за голямото празненство. От шатрите на Мечата орда само две бяха тръгнали на далечния път, който щеше да трае няколко седмици: шатрата на Чотанка, комуто Татанка-йотанка бе изпратил съобщение, че трябва да отиде, и шатрата на Шонка. Шонка беше четири години по-възрастен от Камък с рога. Като боец той бе получил името „Шонкавакон“, но повечето хора от техния бивак продължаваха да го наричат просто Шонка, макар това да не му беше приятно. Шатрата на Шонка бе изпратена да вземе участие в голямото празненство от Хавандшита, заклинателя на Мечата орда, врага на Матотаупа. В тази шатра Шонка живееше заедно с майка си и със своята жена Хиацинта. Освен това заедно с неговата шатра бе пристигнал и най-големият син на Старата антилопа, онзи боец, когото Матотаупа бе убил със своята стрела.