Беше още рано сутринта и макар че дните на късното лято бяха горещи още отрано, слънцето все още не пареше и не гореше. Не липсваше подходящо място за дългото бягане, защото наоколо се простираше обрасла с трева равнина. Разстоянието, което състезаващите се трябваше да пробягат, беше една права от пет километра; трябваше да я пробягат два пъти, на отиване и на връщане. На финиша, който същевременно беше и старт, стояха съдиите. Вляво и вдясно от естествената писта се бяха насъбрали всички надошли за празненството — вождове, заклинатели, стари и млади бойци, младежи, момчета, жени и девойки. Десет хиляди метра представляваха за младите бойци късо разстояние, върху което те можеха да развият своята бързина. Зрителите насърчаваха бягащите с викове и когато започна да се, оформя състезанието между сина на Старата антилопа и Камък с рога, наблюдаващите състезанието бойци и момчета изпаднаха в силна весела възбуда и въодушевление. Бегачите можеха да се надбягват на късо разстояние дори с мустанг. Те хвърчаха над тревната степ, боси, облечени само с колан и набедреник. Дългите им стройни крака летяха вихрено. Тичаха, сякаш не бяха на състезание, а в бой, и изразходваха всичките си сили. Сина на Антилопата стана нервен, защото непрекъснато чуваше скоковете на съперника зад гърба си. Всеки миг се страхуваше, че другият ще го изпревари, и непрекъснато увеличаваше темпото си. Не можеше да знае, че сърцето на преследвача му бие още по-силно от неговото. Не го чуваше дори как задъхано диша, защото и той самият се задъхваше. Чуваше само непрекъснато скоковете му и виковете на зрителите отекваха в ушите му. Скоро стигнаха крайната черта, а Камък с рога още не бе изостанал зад него! Сина на Антилопата се опита с нарастваща ярост да увеличи още повече бързината си. Когато се извръщаше обаче, той стъпи накриво върху неравната тревна площ. Не падна, не нарани крака си, но следващият му скок беше несигурен и по-къс. Това беше мигът, в който Камък с рога, посрещнат от възгласите на сиксикау, надмина Сина на Антилопата.
Камък с рога още не беше спечелил състезанието, но когато Сина на Антилопата го видя пред себе си, неочаквано енергията на бързия млад дакота изведнъж се изчерпа.
Сина на Антилопата почувствува бодежи в страните, усети липса на въздух. Не можа повече да издържи на досегашното темпо.
Камък с рога достигна целта пръв. Две крачки след него пристигна Сина на Антилопата. Когато двамата преминаха целта, те се хвърлиха по гръб в тревата. Бяха целите мокри от пот, белите им дробове бяха останали съвсем без въздух, сърцата им — изнурени. Дишането им се нормализира бавно. Останалите участници в състезанието вече стояха край тях, когато те отново можаха да се изправят на крака.
Камък с рога бе засипан от радостните възгласи за победителя.
Чертите на лицето му още бяха изострени от силното напрежение, ала постепенно напрежението премина в усмивка. Той се върна заедно с Планински гръм в шатрата. Планински гръм бе излязъл трети и се радваше без никакво чувство на завист на по-големия успех на своя приятел.
— Онова, което направих, можеше да направиш и ти — каза му Камък с рога. — Просто не си искал.
— Не, не исках — призна Планински гръм. — Ако бяхме в бой, щях да тичам като тебе. Но защо да не оставя победата в състезанието на по-бързоногия от мене?
На това Камък с рога не отговори. Той беше беглец, много по-неспокоен, много по-славолюбив, много по-чувствителен, отколкото Планински гръм, който беше член на определена единна общност. Затова именно бе вложил всичките си сили в това мирно състезание. Думите на младия сиксикау обаче го засрамиха. Настроението му изведнъж се промени и му стана неприятно, че се бе превърнал в център на всеобщото внимание.
Сега участниците в тържеството забързаха към мястото, където щеше да се състои надбягването с коне.
Камък с рога смяташе да се откаже от кулестия жребец и да вземе участие в състезанието с бялата си кобила, дори и с риск да излезе трети или четвърти. Но нито Горящата вода, нито останалите вождове на сиксикау бяха съгласни.
— Славата на кулестия кон ще стане слава на нашето племе — обясни Планински гръм на своя кръвен брат, след като вождовете си казаха думата. — Трябва да разбереш това.
— Защо тогава не оставите някой боец от вашето племе да го язди? — отвърна Камък с рога и младият сиксикау почувствува остротата, която бе скрита в неговите думи.
Нямаше никой друг боец, освен Камък с рога, когото кулестият жребец би търпял на гърба си. Камък с рога обаче не беше сиксикау.
Кулестият кон тичаше, както той си искаше. Радостта му, че ще може да изостави всички мустанги след себе си, се усещаше в пръхтенето и удрянето на копитата му на старта в пружиниращия галоп, в играта на всичките му мускули и жили. Ездачът нямаше нужда дори да отпусне всичките му сили. Той яздеше почти подчертано нехайно и се усмихна иронично, когато му присъдиха първата награда. Планински гръм пристигна втори. Трети и четвърти бяха двама асинибоини, а Копиен връх беше пети; Шонка пристигна на целта заедно с последната група ездачи.