— Това са петдесет бойци асинибоини, татко!
— Аз обаче съм Матотаупа!
Той обаче беше Матотаупа. В очите му проблесна нещо, чертите на лицето му се изопнаха, той изпъна врат и се огледа гордо наоколо. Когато потърси да срещне очите на сина си, Харка се отдръпна в първия миг, но после срещна предизвикателния поглед на баща си и му отвърна.
— Ти обаче бъди Матотаупа — каза тихо той. — Това е единственото, което очаквам от теб.
Голямата игра започна. Тя достигна връхната си точка, когато групата на бойците асинибоини се хвърли в галоп, за да гони предполагаемите бизони. Матотаупа изтича с учудваща бързина, не по-бавно от някога, сред самите врагове и се скри. Когато открадна короната от орлови пера на изостаналия асинибоини, онзи бавен — станал през последните седем години още по-бавен — боец, наложи неговата корона на главата си и се понесе напред, обърка неприятелите и най-после незабелязано наложи отново на главата короната от орлови пера на стъписания и каращ се боец, одобрението на зрителите нямаше край. Присъствуващите дакота за последен път се увериха какъв боец бяха изгубили от своите редове.
Потънал в пот, задъхан, както някога преди години, Матотаупа привърши своята езда и своя бяг. Отстъпи отново в редиците на зрителите, като мина в групата на главните вождове. Камък с рога се оттегли заедно с Планински гръм, който също бе участвувал в играта-представление, в групата на по-младите сиксикау.
Сега дойде редът на бойците асинибоини и техния вожд, който бе надхитрил черните ходила.
Мина вече пладне. През почивката преди следващата и последна игра, голямата игра на боя между Тасунка-витко и Матотаупа, децата и жените се оттеглиха да си починат; мъжете се събраха на групи и разговаряха за представените случки и за други преживелици, които си бяха припомнили сега. Малко преди да започне играта, дойде един момък от дакота и предложи на Камък с рога да дойде, с него при Тасунка-витко, който искал да му предаде карабината, изиграла роля в събитията, които щяха да представят сега. Камък с рога помоли своя кръвен брат да го съпроводи и младият сиксикау тръгна с него. Отведоха двамата млади бойци при групата на главните вождове на дакота. Прие ги Тасунка-витко. Той държеше в ръка двуцевната пушка, която бе плячкосал преди седем години и която все още можеше да мине за модерно и добро оръжие. Камък с рога веднага позна своето „мацаваки“. Беше странно чувство за него да хване в ръка отново оръжието, което някога му бе подарил Червения Джим. Момчето Харка бе така покорено от този подарък, че тогава никой за него не бе по-достоен за уважение от Джим.
Днес той мислеше другояче.
Беше поел пушката в лявата си ръка и тъкмо се канеше да се отстрани заедно със своя кръвен брат, когато Чотанка излезе до Тасунка-витко и даде знак, че иска да говори. Камък с рога се спря.
— Токай-ихто! — Боецът говореше почти тихо, но бавно и ясно, така, както обикновено говореше и в Съвета на старейшините, на Мечата орда. — Ти си се видял тайно през нощта с твоята сестра Уинона. За какво разговаряхте?
Камък с рога стисна несъзнателно по-здраво пушката.
— За нищо.
— Ако си решил да мълчиш, аз не мога да те принудя да говориш.
Чотанка изглеждаше засегнат и огорчен навярно не само от държането на младия боец. Както Харка познаваше сестра си, сигурно и тя не бе казала нищо.
— Не мълча, а ти казах самата истина — отвърна Камък с рога.
— Уинона ми каза, че тя те била потърсила, а не ти нея. Почти не мога да повярвам това.
— А кой те принуждава да го повярваш? Аз на твое място също бих се усъмнил в тези думи.
Чотанка разглеждаше върховете на мокасините си и като че нещо разсъждаваше.
— Ти щеше да сториш по-добре да оставиш сестра си на мира и да не я излагаш на подозрение. Тя е девойка, ти обаче си боец. Вината е твоя.
— Хау, така е. Какво искаш още?
— Нищо. Ние свършихме. — Чотанка се извърна.
Двамата млади бойци бързо се отправиха към своите. В това време вестителят вече съобщаваше започването на новата игра.
При играта на действителните случки често досега се бе случвало стари врагове да решат да доведат докрай проточилата се вражда и играта неочаквано се превръщаше в кървава действителност. Затова и двете страни бяха предупредили както Тасунка-витко, така и Матотаупа да не се оставят да ги подведе омразата им, а да запазят непокътнат сключения по случай тържествата мир. Оръжието не можеха да им отнемат. Боевете, които трябваше да представят, се бяха водили с оръжие в ръка. Сцената започна от мига, в който Тасунка-витко се промъкна през нощта в шатрата в бивака на сиксикау, където се намираше една пленница от неговото племе, и сграби за врата Харка, който се бе подал под чергилото на своята шатра, надви го, овърза го в ласото си, запуши му устата и искаше да го отвлече. Тасунка-витко играеше съвсем правдоподобно и натиканата в устата му кърпа съвсем не бе приятна на Камък с рога, но все пак беше много по-различно да възпроизведеш като мъж едно трудно положение, отколкото в действителност да попаднеш в него още като момче. Когато Тасунка-витко прехвърли на рамо, за да го отвлече, порасналия през изминалите седем години и малко повече натежал Харка, заслепеният и онемял от загърналата го завивка и натиканата в устата му кърпа момък разсъждаваше как ли би протекъл животът му, ако през онази нощ не Матотаупа бе победил заедно с бойците на сиксикау, а Тасунка-витко и неговите дакота. Тогава днес Камък с рога би бил по-младият брат на Тасунка и щеше да бъде чествуван като победител в състезанията, като един от бъдещите главни вождове на дакота. Защото тогава още нямаше кръвно отмъщение между момчето Харка и неговото племе.