Вече се бе свечерило. Надигна се вятър и разхлади запотените лица. В съзнанието обаче спокойствие не настъпи така бързо. Дори и когато на небето се появиха звездите, мъжете стояха на групи на плаца за тържеството и по поляните.
Планински гръм придружи своя кръвен брат до шатрата. Камък с рога нямаше желание да продължава да бъде прицелна точка на любопитните погледи. Той се страхуваше да не би и Тасунка-витко да го заговори. Двамата кръвни братя свариха в шатрата само майката и Ситопанаки. Двете жени приготвиха вечерята за двамата бойци. Преди още те да се нахранят, се върна и вождът Горящата вода и седна да вечеря заедно със сина си и неговия приятел. Тази вечер вождът беше необикновено сериозен и мълчалив.
През следващия ден, според начертания от вождовете план, щеше да има почивка, преди да се проведе тържеството с принасянето на обредната жертва на слънцето.
Цялото съзнание и всички чувства на Планински гръм бяха проникнати от голямата тържественост, с която от поколения насам бойците на сиксикау бяха посрещали празненството на Танца на слънцето. От детските му години още, откакто той въобще можеше да мисли, това празненство, с което обикновено провеждаха посвещаването в боец на младите мъже от неговото племе, бе най-голямото, най-сериозното и същевременно най-радостното от всички други празненства, прибулено от тайнства и стари обреди. Често бе присъствувал и бе наблюдавал как млади мъже издържаха храбро на мъченията на жертвоприношението на слънцето и всеки път го бе обземало същото плахо настроение преди започването на празненството, което караше мъжете несъзнателно да заговарят с по-дълбок и по-тих глас, изпълваше децата със страхопочитание и правеше жените внимателни, тихи и радостни. Очакването на празненството оживя и трептеше във всички шатри като някакъв странен въздух.
Така познаваше младият боец празненството в чест на Танца на слънцето. И ето сега бе дошъл денят, онзи единствен ден в неговия живот, в който той сам щеше да бъде центърът на празненството заедно със своя кръвен брат. Сега тържествеността щеше да бъде още по-голяма от когато и да било, тъй като за този ден се бяха събрали представители от няколко племена и Танцът на слънцето щеше да се проведе по един особено труден начин, пра какъвто бе провеждан много рядко. Планински гръм не се страхуваше за собствената си сила. Той беше сигурен, че ще успее да изпълни необикновеното.
Ала в неговото здраво, закалено тяло живееше, съединена с храбростта и издръжливостта, и една голяма нежност на дълбоко прикрита чувственост. Той се радваше и се стремеше да остане сам според обичая на своето племе през последните дни и нощи преди провеждането на Танца на слънцето заедно със своя кръвен брат, да оставят двамата мислите си да тръгнат мълчаливо в една и съща насока, да усещат мълчаливо същото, да тръгнат с това еднакво чувство под голямото слънце и под жълтия месец през степта и да знаят, че всеки от тях е готов да даде живота си за другия.
През последните дни на състезанията от време на време се бяха появявали мигове, в които Планински гръм не можеше да разбере своя кръвен брат Камък с рога. Той искаше между тях отново да се възстанови пълното разбирателство на едно сурово и открито приятелство. Навън вече бе паднала нощта.
Камък с рога се бе хвърлил върху своята постеля в шатрата и даде вид, че веднага заспа. Планински гръм изтика от мисълта си своето желание. Щом слънцето изгрееше, той искаше да излязат с конете си двамата с Камък с рога навън и когато слънцето отново се скриваше, да останат сами сред нощната самота и да се подготвят за голямото жертвоприношение, което неведнъж досега бе коствало живота на доста млади бойци.
Планински гръм заспа късно, по-късно от обикновено, и не се събуди рано, както обикновено бе навикнал. Когато се огледа, видя, че Камък с рога бе излязъл от шатрата. Никой не знаеше къде можеше да е отишъл.
Планински гръм потисна своето разочарование и тръгна да търси кръвния си брат. Обиколи цялата площадка за тържествата, мина край всички шатри. Чергилата на повечето типи бяха отгърнати, за да оставят свежия утринен въздух да влиза вътре. Ала в никоя от шатрите не седеше Камък с рога, а и не се виждаше никъде по голямата празнична площадка, нямаше го и край конете.
Между другото Планински гръм забеляза, че всички момчета от временния бивак бяха изчезнали. Не обърна особено внимание, на това, но все пак спря едно от момчетата, което тъкмо тичаше напряко през площада за тържествата, и го попита:
— Къде сте се скрили всички? И не си ли виждал някъде Камък с рога?