— Че той е с нас ей там! — извика момчето и не се остави повече да го задържат, а отърча на запад, по течението на потока.
Планински гръм го последва с едрите си крачки и намери всички момчета — сиксикау, дакота и асинибоини, — събрани далече нагоре по течението на потока. Там имаше малко храсти. Почвата беше по-вълниста, коритото на потока — по-дълбоко. Момчетата бяха насядали в кръг като бойци, искаха от време на време думата и обсъждаха, както Планински гръм веднага схвана, някакъв много сложен боен план срещу белите мъже. Камък с рога седеше заедно с момчетата и ръководеше техния съвет.
Планински гръм седна до другаря си и веднага се включи в играта, сякаш тъкмо за това бе дошъл тук. Стана му топло на сърцето от усърдието на момчетата и от внимателната сериозност, с която Камък с рога се бе посветил на детската игра. Когато съвещанието свърши, започна и самата игра на война. Момчетата се събраха на групи, промъкваха се скришом, стреляха с притъпени стрели, а Камък с рога ги наблюдаваше и критикуваше остро. Беше много трудно да спечели някой похвалата му и за сметка на това всяко одобрение, изказано от негова страна, тежеше толкова повече. Разговаряха помежду си както на езика на сиксикау, така и на наречието на дакота, а момчетата от племето на асинибоини разбираха без затруднение знаците. Камък с рога взе така присърце играта, че не намери през целия ден никакво време за нищо друго и дори и вечерта момчетата останаха залепени като репеи за него и го отрупваха с въпросите си, защото пред тях стоеше боец, който можеше да им разкаже за белите мъже много повече истина, отколкото те бяха чули някога. Те можеха да разговарят като с по-възрастен брат с победителя във всички състезания, който бе улучил слънчевия щит, който носеше огърлица от мечи нокти и зъби и който щеше да изпълни на следващия ден Танца на слънцето.
Когато най-после започна да се свечерява и Камък с рога се сбогува с момчетата, той проследи с поглед забързаните, сияещи от щастие деца и когато забеляза, че Планински гръм стои край него, каза тихо на своя кръвен брат:
— Няма ли да бъде по-добре, ако тези момчета и като мъже занапред не стрелят едни срещу други, а се заемат да се бранят с общи сили срещу белите крадци на земята им?
Планински гръм позабави колебливо отговора си.
— Нима толкова напред мислиш! — каза след това само той.
Двамата кръвни братя заобиколиха заедно площадката за тържествата. От много шатри вече се чуваха заклинателските песни, които мъжете и вождовете щяха да пеят през цялата нощ, за да започнат както подобава обредното тържество на идния ден. Песента беше тиха, приглушена като багрите на вечерта, която обгърна околността. И момчетата, които целия ден бяха играли на война, вече бяха притихнали не от умора, а от страхопочитание пред тайнството, което се подготвяше. Те изчезнаха в шатрите, за да чуят песните на своите бащи. Кучешките глутници се излежаваха в тревата нахранени. Конете пасяха около бивака; само малцина ездачи се възползуваха по това време от конете си.
Пред заклинателската шатра на групата на сиксикау, предвождана от Горящата вода, лежеше дълъг смърчов ствол. Камък с рога и Планински гръм знаеха, че това бе определеният за жертвоприношението на слънцето обреден кол.
Разнесе се шум от удари на копита и малка група млади ездачи се приближиха в галоп. Бяха донесли отдалеч смърчови и борови клонки, за да оградят с тях на следващия ден площадката за жертвоприношението. Когато оставиха клонките край смърчовия ствол, няколко по-възрастни и високоуважавани жени се заеха да издигнат около площадката за жертвоприношението ниско скеле. Те скоро свършиха работата си и се оттеглиха заедно с младежите.
От заклинателската шатра излезе заклинателят. Той тъкмо се сбогува с двама други заклинатели, които навярно бяха дошли при него на гости и да се съвещават. Двамата заклинатели се оттеглиха бавно един от друг. Единият беше от племето на асинибоини, другият — дакота. Камък с рога позна в негово лице Татанка-йотанка и се опита да се отдръпне незабелязано, ала не можа да избегне един кратък поглед на уважавания дакота и от този поглед лъхаше мрачна и неприкрита тъга.
Докато двамата кръвни братя тръгнаха към своята шатра, не само от шатрите, но и отвред в нощта и прерията се носеха трептящите звуци на песента на Танца на слънцето на сиксикау:
— Хе, хе, хай, хо… хай… х… х! — и се смесваха с напевите на бойците на асинибоини и на дакота.
След като Камък с рога и Планински гръм вечеряха в шатрата на вожда заедно с Горящата вода, той също поде своята заклинателска песен. Жените, малкото братче на Ситопанаки и двамата кръвни братя слушаха напрегнато. Когато първият напев на песента свърши, Горящата вода гледа дълго и изпитателно двамата млади бойци и им съобщи, че те ще прекарат тази нощ при заклинателя. Това също бе необичайно и още повече засили очакванията за някакво особено тайнство. Потръпващи като барабан под леките удари на палките, всички обитатели на вождовата шатра преживяваха очакването на един голям и славен ден, който щеше да настъпи заедно с изгряващото слънце.