Докато Камък с рога и Планински гръм се отправиха към заклинателската шатра, прозвуча гласът на вестителя. Глашатаят възвести, че празненството няма да започне по средата на деня, когато слънцето се издигнеше в зенита си, а още при изгрев слънце. Още с появата на първите лъчи, които великата дарителка на живота изпращаше сутринта, двамата жертвоприносители трябваше да погледнат в тях, както изискваше правилото на „гледането в слънцето“.
Когато двамата млади мъже престъпиха прага на шатрата на заклинателя, върху тях започнаха да въздействуват царящият там сумрак, тишината и някакъв странен мирис. Това бе светът на духовете на заклинателя. Способността на този човек да внушава мислите си докосваше всеки, възпитан да вярва в силата на тайнството. Заклинателят кимна на двамата млади бойци да седнат край него пред огнището. Даде им да напълнят лулите си с особен тютюн. „Пиенето“ на тютюна, всмукването с дробовете означаваше, доколкото то представляваше обреден акт, жертвоприношение на слънцето. Заклинателят също пушеше и седя дълго тихо край огъня. От време на време той тикваше някой клон по-надълбоко в малките пламъци, за да не изгаснат съвсем.
Той бе отпратил младия си помощник. Всичко беше многозначително преди очакваното жертвоприношение на слънцето, дори и най-дребното движение, затова той искаше всичко да изпълни сам. Когато мина доста време, той изгаси лулата си и приготви всичко, което щеше да използува на другия ден за жертвоприношението на слънцето: два дълги и два къси кожени ремъка и старинния каменен обреден нож. Постави вещите върху кожена завивка, изрисувана със заклинателски знаци, така, че младите бойци да могат да ги виждат. После заговори бавно:
— Аз питам теб, Планински гръм, и теб, Камък с рога: кой е по-добрият от вас двамата? Не ми отговаряйте прибързано и кажете истината!
Въпреки предупреждението двамата млади бойци не се замислиха дълго. Планински гръм, към когото заклинателят се бе обърнал пръв, отговори пръв:
— По-добрият от нас двамата е моят кръвен брат Камък с рога. Той е участвувал в повече боеве, убил е повече врагове, убил е сивата мечка. Неговите мисли са по-бързи, краката му по-пъргави, ръцете му — по-сръчни.
Заклинателят погледна към младия мъж, който бе похвален по този начин.
— Това не е така — отговори Камък с рога. — По-добрият от нас двамата е моят кръвен брат Планински гръм. Неговите мисли са чисти и ясни. Той всякога е откровен. Досега той е използувал много малко от своите сили. Те още се крият неразгърнати в него и един ден ще излязат с всичката си сила на повърхността.
— И двамата говорихте добре — реши заклинателят. — Към теб, Планински гръм, нямам други въпроси. Познавам те, откакто майка ти те носеше с люлката на гърба си. Виждал съм те като момче, като юноша и сега като мъж. Духовете са добре разположени към теб. Ти си истински боец на сиксикау и ще успееш да изиграеш Танца на слънцето.
Заклинателят замълча известно време, след това се обърна към Камък с рога.
— Към теб имам още въпроси!
— Слушам те.
Заклинателят го погледна настойчиво.
— За какво разговаря със сестра си Уинона?
— За нищо.
За младия боец не беше така лесно да отговори на заклинателя, както бе отговорил на Чотанка. Въпреки това той даде отговора си все така бързо, все така нетърпящ възражения. Би му се сторило недостойно изведнъж да даде друг отговор. Би му се сторило недостойно да говори тогава, когато сестра му бе мълчала, и той ненавиждаше това, че трябваше да се остави да го подлагат на разпит и да се излага.
Заклинателят раздвижи леко устни. После продължи да пита:
— Ти дакота ли си?
Камък с рога си спомни как се бе наложило да вземе това решение, когато се бе върнал в заклинателската шатра след три дни глад и жажда и измъчван от недоведените си докрай мисли. Тогава той бе мълчал. Мълчеше и сега.
— Ти сиксикау ли си?
Младият боец държеше устните си затворени.
— Кой си ти?
Досега Камък с рога се бе виждал принуден да отговори вече два пъти на този въпрос. За трети път не смяташе да даде отговор. Остана безмълвен, от срам, а също и от упоритост, гордост и желание за отбрана.