— Ти не си такъв, какъвто похвали, че е твоят кръвен брат Планински гръм, нито си ясен, нито чист, нито откровен — отсъди заклинателят. — Ти криеш своите мисли от слънцето и от нас. Духовете не желаят да ти се доверят. По-добре ще бъде ти да не участвуваш в Танца на слънцето. Лъжата е равна на смърт; така с право казват нашите стари и мъдри бойци от Съюза на мъжете, които говорят само истината. Чуваш ли ме?
— Чувам те.
Камък с рога гледаше в огъня и към обредния нож. Заклинателят го бе обвинил в лъжа. За хората от племето на сиксикау това се равняваше на срамно и заслужаващо смъртно наказание, престъпление. Неочаквано Планински гръм потрепери, кратко, силно, защото предугаждаше какво щеше да се случи.
— Ти имаш цяла нощ време, Камък с рога — заговори отново заклинателят. — Помисли още веднъж по това, което никога не си се осмелил да обмислиш докрай, и се обърни към истината. Когато празненството свърши, мъжете на сиксикау и мъжете на дакота отново ще изровят секирата на войната. Духовете ми казаха това. Това ще бъде голям празник с лош край. На чия страна ще се биеш ти с цялото си сърце? Говори! Мен не можеш излъга!
Младият боец се бореше със себе си. Недоверието беше като нож, който го улучваше веднага щом го изтеглеха от канията му. Би предпочел да отговори гордо на последните думи на заклинателя, които го бяха обидили, но успя да се овладее и реши да каже цялата истина. По време на играта на истинските случки, която за него бе не само игра, а възобновяване наново на един стар въпрос, той отново се бе върнал към мислите, които го бяха обладали за първи път като момче, още несигурни и забулени в мъгла, и които се бяха сгъстили през дългите години на изгнаничеството и по време на службата му като съгледвач, която той бе приемал като обидна за него. Още през миналия ден се бе опитал да събуди същите чувства у подрастващите момчета и ги бе назовал и пред своя кръвен брат. Тъй като сега заклинателят го предизвика по решителен начин, той за първи път облече в думи своите мисли пред един старейшина на племе:
— Никога вече няма да се бия с цялото си сърце срещу бойците на прерията, от което и племе да са те. Така както Понтиак и Текумсе са обичали всички червени мъже и са ги предвождали в борбата им срещу белите мъже, така разсъждавам и аз, така бие и сърцето ми.
— Ти избягваш да отговориш на въпроса ми — каза заклинателят. Гласът му стана беззвучен и студен. — Бойната секира ще бъде изровена. На това не можеш да помогнеш нито с приказки, нито със спомени. Къде ще застанеш ти с цялото си сърце и без никакви съмнения, когато сиксикау и дакота започнат да се избиват взаимно?
Камък с рога мълчеше.
— Тогава по-добре се откажи от жертвоприношението на слънцето, защото слънцето е чисто и иска истината.
Камък с рога продължаваше да гледа в огъня и към ножа.
— Отстраняваш ли ме? — попита накрая той.
— Не настоявай да излезеш пред великото слънце. Хванати в лъчите му, всички лъжци измират.
Камък с рога хвана украсения с раковини колан от шатрата на Оцеола.
— Аз ще принеса жертвата.
Заклинателят въздъхна веднъж гласно и очите му добиха някакъв странен, непроницаем израз, който изглеждаше съвсем чужд, защото в него не се усещаше повече нищо човечно.
— Нека бъде така — заговори бавно той, сякаш пряко волята си се чувствуваше принуден да изрече неотвратимо решение. — Аз също разчитам съобщението върху твоя колан. Там са написани същите мисли, които ти изговори, ала те не са добри за нас. Те само биха объркали нашите бойци и биха отслабили десниците им по време на боя.
Повече заклинателят не каза нито дума. Мина още известно време в мълчание. Най-сетне заклинателят даде знак на двамата млади бойци да легнат да спят. Те се приближиха до приготвените постели и се излегнаха върху тях.
Заклинателят извика помощника си да влезе в шатрата и му нареди да стъкне наново огъня. През нощта преди празненството на жертвоприношението всички огньове трябваше да горят със светъл пламък.
Планински гръм затвори веднага очи и задиша равномерно, сякаш спи. Успя да заблуди дори заклинателя. Всъщност той не спеше; ослушваше се в пукането на дървата в огъня и в заклинателската песен, която заклинателят поде сега. Младият сиксикау бе обзет от особено празнично настроение, но същевременно той бе и неспокоен както през онази нощ, когато неговият кръвен брат на име Харка, още момче, се бе отдалечил със своя кон, за да се върне обратно отново след дълги години. Той съзна как между тях отново бе зинала някаква пропаст и как тази пропаст ставаше все по-голяма и по-непреодолима. Мислите на младия сиксикау всякога са били ясни и чисти, защото всичко край нега изглеждаше ясно и чисто. Сега обаче у него нахлуха и се разпукнаха като рани въпросите, които през онази нощ преди шест години само бяха докоснали съзнанието му. Кое беше право и кое погрешно? Можеше ли да живее в шатрите на сиксикау един мъж, който искаше да бъде брат и на дакота? Смелост ли бе това, или измяна? Най-добрият боец трябваше да се съмнява най-малко. Неговото колебание означаваше опасност за всички. Какво щеше да постигне на утрешния ден неговият кръвен брат Камък с рога? Чужденецът се бе опълчил срещу заклинателя; животът му изглеждаше загубен.