През тази нощ Камък с рога спа по-спокойно от Планински гръм. Той бе взел решение. Решението му бе на живот и смърт. Но той не се опита да го избегне.
Когато мракът бе царил четири часа след полунощ над околността, кръвните братя вече бяха готови и излязоха заедно със заклинателя от шатрата му. Те бяха голи, без никаква украса, само с колан и набедреник. Камък с рога бе закопчал украсения с раковини колан около слабините си.
В шатрите огньовете все още горяха силно, така че блясъкът им от всички страни разкъсваше разпукващия се от утринното развиделяване мрак. Заклинателските песни и приглушеният барабанен звън заглъхнаха. Мъже, жени и деца се запътиха от всички страни шумни и радостни към голямата кръгла площадка посред бивака. За тях Танцът на слънцето бе едно от най-големите им празненства. Младежите, които бяха донесли предишната вечер клонките, ги забодоха сега в ниското скеле, което ограждаше жертвената площадка. Вестителят обикаляше около нея и съобщаваше с висок глас определения от заклинателите на трите племенни групи ред на обредния танц. Двамата жертвоприносители щяха още отрано „да погледнат в слънцето“ и да приключат жертвоприношението с Танца на слънцето вечерта. Това бе много повече, отколкото обикновено се изискваше за обичайните изпитания, за да бъде приет един млад сиксикау за боец, и бе достойно за млади, отличили се вече бойци. Камък с рога отдавна вече знаеше за изпитанието на „гледането в слънцето“ от митовете и разказите, които бе чувал като момче в бащината родна шатра от Унчида. Само рядко някой мъж се заемаше с това най-тежко изпитание и още по-рядко някой успяваше да го изпълни докрай. Бащата на Матотаупа, мъжът на Унчида, бе принесъл като млад мъж тази жертва и я бе провел добре до край.
В отговор на възгласа на вестителя от една отдалечена типи на групата на асинибоини се приближи една едра стара жена, белокоса, облечена в хубави дрехи. Камък с рога и Планински гръм гледаха към нея. Заклинателят седна зад оградата от борови клонки, която отделяше обредната площадка от зрителите, и заклинателката, която бе постила през изминалите дни, седна до него. Двамата млади бойци пристъпиха напред и се наведоха надолу, за да може заклинателката да изрисува лицата и китките на ръцете им с черна боя. През това време заклинателят боядиса в черно и смърчовия дирек.
Изправиха кола по средата на обредната площадка и го набиха дълбоко в земята. На върха му беше забодено снопче орлови пера. Камък с рога усети издигането на кола по шумовете, без да поглежда натам. Той гледа по-дълго от своя кръвен брат заклинателката, тази възрастна жена от племето на асинибоини, която носеше по същия начин косите си и бе с подобно облекло като жените от племето на дакота и в чийто спокоен и проницателен поглед се криеше част от същото достойнство и знание, от които Камък с рога като дете се бе възхищавал и ги бе обичал у майката на баща си, неговата Унчида.
Бойци и вождове застанаха в кръг около жертвената площадка. Лицата им бяха радостни, те си припомняха собствената младост и успешно издържаните проби за доказване на мъжествеността им. Горящата вода и Матотаупа се усмихваха. Като бащи на отличените синове, по всеобща преценка и по техните собствени усещания те имаха най-голямо основание да се радват на празненството. Никой не се съмняваше, че Камък с рога и Планински гръм, чиято воля бе силна и чиито мускули бяха здрави, ще успеят да издържат с чест и слава на изпитанието на Танца на слънцето.
По-далеч от мъжете стояха жените и децата. Днес сред девойките се бе наредила и Уинона. Беше облечена в роклята от бяла бизонска кожа. Чертите на лицето й бяха все така сериозни и тя не виждаше нищо друго, освен брат си. Знаеше обаче, че сега той не бива да поглежда никого.
Преди започване на жертвоприношението заклинателят запя със своя дълбок глас благодарствената песен на сиксикау и всички бойци му пригласяха: