Молебствената песен приключи. На жертвената площадка вътре в оградата от борови клонки се разгоря малък огън. Там лежаха вече готови уредите на заклинателя — ножът и кожените ремъци.
Планински гръм коленичи пръв пред заклинателя. Заклинателят направи два разреза с жертвения нож върху гърдите на младия боец, най-напред отдясно, после отляво, разтвори кожата отдясно и отляво на разрезите и прекара от всяка страна края на един къс ремък. Завърза здраво краищата, без жертвоприносителят да потръпне. На увисналия среден край на късия ремък заклинателят завърза края на един дълъг няколко метра друг ремък, който захвана с другия му край на боядисания жертвен кол.
След това заклинателят се обърна към Камък с рога, и когато младият мъж коленичи, той направи същото и с него, ала само привидно. Всъщност този път заклинателят бе прокарал ножа много по-дълбоко. Камък с рога знаеше вече какво го очаква.
Двамата млади бойци се облегнаха назад, така че тежестта на телата им изопна ремъците. Застанали един до друг, те отправиха погледи към лъчите на изгряващото слънце. От раните им изтече кръв и покапа надолу по телата им.
Множеството от участниците в празненството отпразнуваха началото на жертвоприношението с буен шум. Изплющяха гърмежи, малките пушечни облачета от изстрелите се възнесоха към небето. Барабанни удари вдигнаха приглушен, бурен шум. Мъже и момчета викаха силно. Пищяха свирки. Вълните на шума се носеха около двамата жертвоприносители и им припомняха в началото на техните физически мъки, че макар и да бяха оградени и отделени от оградата от борови клонки, те все пак не бяха сами, а бяха център на една общност от мъже, жени и деца.
От този миг нататък през целия ден чак до залез-слънце двамата участници в Танца на слънцето щяха да стоят изправени и да менят само от време на време положението си в кръг около жертвения кол така, че да стоят постоянно с лице към движещото се слънце и всякога да гледат в лъчите му.
Шумът заглъхна като по даден знак. Сега всички стояха наоколо мълчаливи и чакаха. Никой не произнесе повече нито дума. За жертвите на слънчевия обред първите часове бяха най-леките. Силите им бяха още свежи, а и още беше хладно от нощта. Повяваше утринен ветрец и слънчевите лъчи падаха косо. Но слънцето се изкачи и засили блясъка си. От час на час въздухът и земята се затопляха все повече. Кръвта от раните засъхна. Болките се усилиха. Очите горяха, тъй като бяха насочени непрекъснато към силните лъчи, които ставаха все по-заслепителни. Челата горяха, главите започнаха да ги болят под приглушения натиск на силната жега. Слънчевата топлина влияеше не само върху очите и мозъците, а и върху целите беззащитни тела на двамата млади бойци, върху горящите, им рани. Болките, предизвикани от тегленето на ремъците, се разпростряха и върху раменете и ръцете и плъзнаха по цялата им нервна система.
Когато слънцето прекрачи своя зенит, въздухът беше горещ като варяща се супа. Устните им засъхнаха, езиците залепнаха за небцето и от загубата на кръв жаждата започна да ги измъчва още по-силно. Само малко мъже успяваха да издържат на такъв мъчителен ден, без да изпаднат в безсъзнание.
Бавно, бавно започна да слиза слънцето. Двамата млади бойци се бяха придвижили вече в полукръг около обредния стълб и гледаха сега на запад, към Скалистите планини, където огненият летен слънчев диск вече слизаше над върховете. Стана малко по-хладно. Въздухът беше сух и носеше прах. Двамата жертвоприносители бяха останали съвсем без сили. Вече личеше силното напрежение на волята им да се задържат все още на крака и да не изгубят съзнание. Чертите на лицето им се свиха, дъхът им беше станал по-кратък.
Вождовете и заклинателите, както и мнозина бойци и някои жени вече бяха разбрали, че Камък с рога бе завързан така за ремъка и за кола, че да се откъсне много по-трудно от своя другар. Едва ли някой се съмняваше, че такова бе желанието на Великия дух и на Великото слънце; в очите на бойците и жените заклинателят беше само ръката и слуга на големите тайнства; ставаше онова, което бе определено от духовете. Самото Велико слънце бе поставило различни изисквания към Планински гръм и към Камък с рога, макар че те бяха кръвни братя. Затова и никой не се възпротиви.
Уинона стоеше в задните редици на множеството, върху едно възвишение на почвата, което й даваше възможност да гледа над бойците към обредната площадка. Бузите й бяха сиви като мъгла през есента и часове наред тя не виждаше нищо друго, освен черно боядисания жертвен кол и главите и раменете на двамата жертвоприносители. Вече наближаваше осмият час след пладне. Слънчевият диск докосна върховете на запад. Небето блестеше аленочервено. В този час Уинона за първи път видя кой стоеше до нея. Беше Ситопанаки.