Планински гръм, кръвният брат на отлъчения от заклинателя, бе успял, олюлявайки се още, да излезе от шатрата. Сега той поде високо молебствена песен. Заклинателката от племето на асинибоини, Матотаупа, Уинона и Ситопанаки подеха песента със сдържани гласове.
Жертвоприносителят дочу песента. Скочи още веднъж на крака и с последна и най-напрегната ярост се хвърли отново назад в ремъка.
Месото се разкъса с шум, който накара дори долавящото го ухо да усети болка. Камък с рога полетя към тревата, тялото му се удари глухо и той остана проснат на земята като мъртъв.
Не знаеше, че баща му Матотаупа дойде пръв и коленичи край него. Никой не се осмели да спре Уинона, когато и тя се отправи към брат си. Заклинателят обаче не дойде, не дойде никой от останалите заклинатели, макар че жертвоприношението бе излязло сполучливо.
Стоящите наоколо останаха дълго мълчаливи на местата си. Най-после започнаха да напускат един след друг жертвената площадка. Понесе се шепот, неясен, като повяваш ветрец. Може би учудващата сила, с която жертвоприносителят на слънцето бе успял да се откъсне от ремъците, не произлизаше нито от великото тайнство, нито от Великото слънце, а от някаква лоша магия, от която всичките трябваше да се крият! Вождът Горящата вода сплаши сина си Планински гръм и дъщеря си Ситопанаки да се върнат в шатрата, за да не попаднат под въздействието на подобна магия.
Матотаупа гледаше наоколо си като бик, когото са оградили вълци и искат да го разкъсат. Тогава той видя Тасунка-витко, когото мразеше и когото не можеше да победи вече, видя черните ходила, чийто заклинател искаше да остави сина му да умре на жертвения кол. Те всички стояха край него. И ето сега започнаха да се разотиват. Врагове, те всички бяха негови врагове!
Отнесе сам сина си в потъващата в мрак прерия.
Чак когато се спря, забеляза, че Уинона го бе последвала.
— Донеси завивки и билки и превръзки и докарай конете! — каза прегракнало той.
Той почти сам не можеше да чува думите си, ала дъщеря му го разбра. Не бе помислил и за това, че кулестият жребец не се подчиняваше никому другиму, освен на собствения си господар, пък и не можеше да знае, че Уинона умееше да гали коня и да му говори.
Тя се върна с кулестия жребец и с белия кон на Матотаупа, като водеше и бялата кобила, за да носи товара. Донесе завивки, дрехи, превръзки от лико и билки. Донесе вода, за да навлажни превръзките така, че като изсъхнат, да стегнат здраво превързаното място. Когато брат й за първи път се раздвижи отново, тя му даде да пие. Беше донесла един нож, остър меч с две остриета, много остро наточени; дръжката му бе оформена майсторски като птича глава. Тъй като Камък с рога още не можеше нито да вижда, нито да чува, тя подаде на първо време оръжието на Матотаупа.
— Той е за него — каза тя, — свещен нож. Планински гръм го подарява на своя кръвен брат.
После си отиде. Тя беше девойка и не можеше да споделя живота, който баща й и брат й отново трябваше да заживеят. Голямото черно куче вълча порода, което бе дошло с конете, се подвоуми дали трябва да последва девойката обратно към шатрата. Заскимтя и започна да души. Най-после седна край кулестия жребец.
Матотаупа остана сам при сина си. Ослушваше се във всяко негово леко дихание, а същевременно и в шумовете, идващи откъм шатрите на участниците в празненството. Там беше неспокойно, защото една част от надошлите вече вдигаха шатрите си и поеха още при утринния здрач обратния път към родните прерии. Освободени чергила от шатри заплющяха под напора на нощния вятър, конски копита удряха земята, кучета виеха, носеха се викове. Скоро се разнесе и тропотът на тътрещи се по земята прътове, върху които връзваха чергила, и се очертаха силуетите на ездачи и ездачки. Осеяният със звезди небосвод светеше над прерията.
Матотаупа бе оставил всичкото си оръжие край себе си. Очакваше, че веднага след свършване на празненството и на празничния мир дакота щяха веднага да го нападнат и да се опитат да убият и него, и сина му. Би било позор да се убие безпомощен един мъж, който бе успял да принесе жертвата на слънцето, ала Матотаупа бе живял твърде дълго време на границата между бели и червени, за да може още да има вяра във великодушието на враговете. Дебнеше наоколо дали не се приближава някой. Почти искаше Тасунка-витко да се натовари с позора и да ги нападне. В този миг Матотаупа изпитваше достатъчно огорчение, за да желае за трети път да излезе на двубой с този свой враг. Тасунка-витко обаче не дойде, макар че шатрата му още се издигаше на празничната площадка. Не се опита също така да убие Матотаупа и да отвлече изпадналия в безсъзнание млад боец.