Матотаупа беше все така сам със сина си.
На другата заран и последните шатри тръгнаха на път и всички изчезнаха от погледа още към пладне. Степта отново лежеше самотна под пламтящото слънце.
Матотаупа бе издърпал сина си под сянката на едно възвишение на почвата и му даде да пие, щом той отново се раздвижи.
Когато през следващата нощ вълците завиха, Матотаупа приготви пушката си. Той обединяваше въоръжения баща и грижовната майка в едно. На втория ден след празненството Камък с рога най-после отново дойде в съзнание. Не говореше още, не молеше за нищо, но баща му отгатваше всичко, което му бе необходимо.
Прокудени
Следващите летни дни отминаваха все едни и същи. Нощем Матотаупа убиваше вълци, денем ходеше на лов за прерийни кокошки и антилопи. Не чувствуваха липса на храна. Когато Камък с рога възстанови силите си дотолкова, че отново можеше да си служи с оръжието, Матотаупа почна да се отдалечава на по-дълги разстояния. Разузнавайки околността, той научи, че по време на големия лов на бизони се бе стигнало до кървави стълкновения между дакота и черните ходила.
С пълното оздравяване на младия боец изникна неизбежният въпрос за какво му бе нужен възвърнатият живот. Въпросът стоеше като голяма заплаха.
Беше вечер, една от онези хладни вечери на края на лятото. Яростта на жегата вече се бе пречупила. Студът дебнеше засега, изчаквайки да дойде неговото време. Всичко сякаш се бе превърнало в някакво трептене, в някаква измамна, забулена от чудесата на приятното слънце хармония, преди да се разразят зимните бури.
Матотаупа накладе малък огън. Двамата индианци седнаха край него и запушиха. При това всеки имаше достатъчно време да наблюдава замислено другия. Сега баща и син бяха почти еднакво високи, Камък с рога все още малко по-строен, отколкото заслабналият Матотаупа. Младият боец беше двадесетгодишен, баща му — на четиридесет и две. И двамата изглеждаха по-възрастни, отколкото бяха, но по различен начин. Синът изглеждаше по-сериозен и по-затворен в себе си, отколкото това подхождаше на възрастта му, закален, устойчив и жилав като дивеч. Бащата беше някак си отпуснат. Не само чувствата, а и чертите на лицето му бяха станали по-отпуснати, по-несигурни. Силата му бе отслабнала и макар все още да бе необикновена на моменти, не можеше да се разчита на нея както по-рано. Със сивите кичури в косите си Матотаупа приличаше на петдесетгодишен. Както седеше сега край огъня, с наведена глава и с отпуснати рамене, той изглеждаше уморен и тъжен. Камък с рога изпитваше срам, задето баща му бе останал край него и му бе спасил живота. Освен това носеше в себе си цял куп неразрешени въпроси, обаче правото бе на бащата, като по-възрастен, да отвори разговор, който да се разшири извън кръга на разменяните най-необходими думи във връзка с ежедневието.
Изглежда, Матотаупа отново си бе възвърнал възможността да чете мислите на сина си.
— Имаш ли някакви въпроси? — попита той.
Трудно бе на Камък с рога да изрече въпроса, който искаше да зададе пръв, защото не можеше да забрави упрека, който неговият баща му бе отправил пред други хора, но все пак се реши да запита:
— Кой ти каза, че белите мъже не те търсят вече и че не са идвали да питат за теб и при хората на сиксикау?
Матотаупа вдигна глава. Той оцени високо това, че синът му бе готов да признае опущението си.
— Главните вождове на сиксикау ми го казаха. Бях отишъл при тях. Бяха ме освободили като съгледвач. Обикалях наоколо без цел и един ден научих за голямото празненство. Тогава реших да проверя дали ще ме приемат, защото исках да видя още веднъж Тасунка-витко и да се бия с него — също както някога. Сиксикау ме приеха.
Матотаупа направи малка пауза.
— А исках да се срещна и с теб, Камък с рога — прибави той след това открито. — Не съм присъствувал, когато са те приели за боец.
— А сега отново ли ще се върнеш при сиксикау?
Матотаупа си играеше с клоните, които бе приготвил, но не ги хвърли в огъня, така че жаравата, която не се подкладе наново, проблясваше само червеникаво между пепелта. Матотаупа знаеше вече какво трябваше да отговори на въпроса на сина си. „Не!“ — трябваше да отвърне той и трябваше също така да добави: „Няма да се върна при сиксикау, макар че те биха приели човека, който пръв стреля в слънцето. Те много добре знаят, че този човек мрази истински бойците на дакота, много по-силно от сина си, и че той не би могъл да премине на другата страна, защото дакота го смятат за предател. Но аз няма да отида при сиксикау. Техният заклинател искаше да убие моя син. Днес за мен няма да бъде вече трудно да се откажа от възможността да живея при черните ходила. Те нямат ракия. А аз отново изпитвам нужда от нея и дори само за миризмата на една-единствена капка бих яздил цял ден.“ Всичко това премисли Матотаупа, преди да отговори това: „Не!“