— Ти пък откъде попадна тук?!…
— Отдавна ви чакам!…
— Много добре стана така!
— Предполагах, че ще се видим!
Младият човек, който долови от съседното помещение тези поздравителни викове, се отдръпна от мястото си край лоената лампа и се приближи към вратата, за да може да чува по-добре. През това време собственикът на станцията вече беше преброил три купа ризи и погледна към ловеца на вратата. Попита го:
— Познаваш ли ги тия оттатък?
— Може би.
Старият започна да брои тихо на глас шарените одеяла. Младият човек продължи да подслушва.
— Почти всичко е вече наред! — разнесе се от съседното помещение дълбокият и плътен глас на селянина. — Започнах вече да обработвам земята. Сега ще се срещна с двамата вождове, които ще ми донесат подписания договор за продажбата. Ще им платя честно и се надявам, че и те няма да ме измамят.
— Прекрасно, Адамсън, прекрасно! Ние ще дойдем при теб! Ще имаш ли добитък и за Томас и за Тео?
— И добитък има, и ниви има за двама работни мъже. Можете да дойдете.
Старият в склада престана да брои.
— По дяволите — рече той, — та това са Томас и Тео! А аз си мисля, че залагат в прерията нашите капани. Какво им е хрумнало на тия глупаци пък сега каубои да стават! Май трябва да видя какво става там…
Той се приближи до вратата, ала ловецът беше застанал така, че старият не можеше да отвори. Младият човек, който беше навярно двадесет и три или двадесет и четири годишен, беше едър, широкоплещест здравеняк. Косите и голямата му брада бяха мастиленочерни; синьозелените очи бяха странно пронизващи.
— Томас и Тео! — каза той на стария, без да се отдръпва от вратата. — Виж ти… Т&Т! Въртят се тука из тази дяволска пустош! Как не ги е страх, че ще се събудят някоя хубава сутрин във вечните ловни селения със стрела между ребрата?
— Какви глупости дрънкаш! — отвърна старият начумерено и се опита да избута младежа от вратата, ала не успя. — Ние тук сме добре с индианците. Всичко е спокойно и търговията тъкмо потръгна хубаво. Томас и Тео се мотаят вече пет години из земите на черните ходила и там именно са уловили и своите бобри. Какво може да им се случи! А сега ме пусни да изляза!
— Върви, върви! — Чернобрадият oсвободи вратата. — Само че…
Старият вече беше хванал дръжката на вратата, но сам се поколеба.
— Какво „само че“?
— Ти не видя ли, че тия двамата пристигнаха заедно с неколцина индианци и тия индианци не дойдоха дотук, а стоят скрити някъде надалеч?
— Какви глупости брътвиш, Фред! Тук може да идва и да си отива всеки, който иска и както си иска!
— Тогава попитай тия двамата с кого дойдоха. Дотогава аз ще чакам тук.
— Фред, ти си голям смешник. Но защото си именно ти, ще ти направя това удоволствие.
— Моля те. Ще чакам тук.
— Както искаш.
Старият търговец влезе в предното помещение.
Назованият „Фред“ млад човек се бе отдръпнал от вратата дотолкова, че да не могат намиращите се в съседното помещение мъже да го видят при отварянето и затварянето й. Той смяташе, че отвън не можеха да чуят разговора му със собственика, защото той и старикът бяха разговаряли тихо, докато тримата отвън продължаваха да говорят шумно.
— Абрахам! — извикаха сега и тримата, когато старият влезе при тях, а после един-единствен глас продължи:
— Абрахам, стари родоначалнико на тази прославена станция! Къде се криеш толкова дълго време? Парите ли си броеше пак, та дано ти се увеличат?
— Какво сте домъкнали пак тия капани?
— Ще ги предаваме.
— Ще ги предавате? Да не би някоя мечка да ви е изяла мозъците? А как ще ги платите?
— С купища боброви кожи, стара търговска душо, цели планини от боброви кожи! Квит сме!
— Да видим най-напред. По едно бренди ще пиете ли?
— Гратис ли?
— Гратис идва само смъртта и по една чаша бренди за вас! Дай по една!
— Ела, Тео, няма да се откажем! Тая пърцуца не смърди лошо!
— Охо, добре го рече това „смърди“!
Настъпи кратка тишина. Навярно пиеха. Чернобрадият млад човек се приближи досами вратата, за да може да подслушва още по-добре. Сега вече можеше да долови дори как те шумно оставиха изпразнените чаши върху дървената маса.
— А къде зарязахте индианците? — Това беше гласът на стария Абрахам.
— Нашите индианци? Навън в прерията. Вашата опушена дупка никак не ги привлича. Пък и вие нямате нищо за продан, освен парцаливи басмени ризи и дрипави одеяла.
— Охо! Я не говорете лошо за моята стока! За тия няколко пършиви кожи, които ще ми донесат червените, моите басми са достатъчно добри.
— За оня, който има нужда от тях. „Нашите индианци“ обаче не се нуждаят от твоите ризи. Техните дрехи от лосова кожа са много по-ценни. Нищо друго ли не можеш да им предложиш?