— Ами че искам да изненадам Топ! Такива очи ще изблещи той, като ме види отново! Не бива да ми разваляш това удоволствие, Томас!
— А, такава ли била работата, сега разбирам. Съвсем стари приятели! А ти ще говориш с Абрахам за пушката, нали?
— Ще говоря.
— А пък аз ще мълча като мавзолей.
— Като какво?…
— Като гроб! Така трябваше да кажа за твоя простичък ум. Няма да седна да развалям изненадата на двама стари приятели!
— А ти, гърбоноси приятелю, изглежда, обичаш Топ и Хари?
— Прекрасни момчета са те, прекрасни момчета!
— Ако наистина си им добър приятел…
— Точно такъв съм, точно такъв! Какво има още? Какво ти измъчва сърчицето, млади човече?
— Но ще мълчиш като ледовете и снеговете?
— Като целия Северен полюс!
И няма да кажеш нищо и на Адамсън?
— Нищичко, нито дума.
— Това е една много глупава история.
— Мога да си представя. Топ и Хари са дакота, а същевременно са смъртни врагове на дакота. Тук се крие нещо!
— И все пак не то е най-страшното.
— А с Таценка ли? Представям си колко е страшно.
— Да, но…
— Че говори най-после де! Да поръчам ли по още едно бренди?
— Поръчай.
Напълниха им веднага бързо чашите и келнерът направи още две черти с тебешира. И Фред, и Томас гаврътнаха чашите на един дъх.
— Е? — Съчувственото любопитство на Томас бе подразнено.
— Матотаупа пречука един и сега го търсят. Но да си държиш устата, ти казвам!
— Човече… човече! Пречукал го? Че кого? Такъв джентълмен като Топ! Той трябва да е имал сериозна причина, за да направи такова нещо.
— Уби един бял, един уважаван гражданин. В Минеаполис. Повече не мога да ти кажа. Вече са по следите на Топ.
— Повече не можеш да кажеш… Човече, човече, бедният приятел! Такъв грансеньор и джентълмен! Топ в никакъв случай не е гаден убиец.
— Че кой ти казва такова нещо? Само че полицията…
— О, небеса, тия глупаци! Значи, ще бъде добре да вземем Топ преоблечен заедно с нас?
— Точно така. Само си дръж устата, ти казвам! Иначе не си ми повече приятел!
— Ще мълча, ще мълча! Кой ще иска да направи нещастни такива хора като Топ и Хари! — Томас потракваше с празната си чаша върху масата. — Не, не, как е възможно такова нещо! И горкото момче! Нима ще убият баща му! Лош свят, ти казвам, лош свят!
— И аз така казвам. Само гадост и мръсотия!
— Така е, млади приятелю, така е!
— Само не се оставяй да те надвие мъката, гърбоноси приятелю, и върви да си лягаш, докато още можеш да се държиш на краката си. А аз трябва да вървя… на Абрахам обаче ще кажа да ви даде пушката утре!
Фред се изправи, плати на дотичалия келнер шест чаши и излезе. Келнерът избърса тебеширените черти.
Томас съпроводи с натъжен поглед младия ловец.
— Горките ми приятели! — промълви той още веднъж. После, и той излезе и се промъкна в студения нощен въздух към коня си, който бе завързан край втория блокхаус. Тео седеше при животните.
— Тео?
— Да.
— Лош свят.
— А ти си пиян.
— Де да можех да съм! Ще вървим ли да спим?
— Да, да вървим да спим. Адамсън хърка вече.
Брадатите близнаци се запътиха към втората къща, чието единствено помещение се използуваше за обща спалня за гостите. Загърнаха се в собствените си завивки и макар да беше омъчнен от съчувствените си мисли, Томас бързо заспа.
Тримата индианци останаха и за през нощта навън в прерията заедно с конете си. Забелязаха как един самотен ездач излезе късно вечерта от станцията и се понесе на изток. Нямаха обаче никакво основание да се замислят над това.
Когато започна да се развиделява, Матотаупа, Харка и Мъдрата змия бързо се разсъниха. Закусиха от сухата си храна. Мустангите започнаха да пасат. Тримата мъже продължиха да наблюдават при засилващата се утринна светлина търговската станция и настанилите се край езерото индианци. Междувременно те бяха разбрали, че повечето от тях бяха асинибоини, които бяха враждебно настроени към сиксикау и същевременно не хранеха добри чувства към собствените си роднини — племената на дакота, но в момента все пак живееха в мир с всички. Четирима дакота, между които двама вождове, се бяха разположили малко по-встрани, където потокът изтичаше от езерото.
Не мина много време и Томас излезе през портата на палисадата и размаха ръка.
Индианците разбраха, че ги вика да дойдат в блокхауса. Освободиха краката на конете си и препуснаха в галоп през полята до входа на палисадата.
— Добрутро! — извика им Томас за поздрав. — Дойдохте ли най-после! И пушка има, само че старо оръжие… може би Адам още е свалил с нея ябълката в рая, а може и Ева да е била… по дяволите, все ги обърквам тия стари истории. Така или иначе, пушката ще стреля, а това все пак е важно! Можете да я видите.