— Моят син Харка ще се върне обратно с теб в бивака — отвърна Матотаупа на боеца сиксикау.
Това беше всичко, което имаха да си кажат. Матотаупа и Харка се сбогуваха с поглед.
После момчето отиде при Тео и доведе оттам своя жребец и мустанга на Мъдрата змия. Тъй като вратата в кръглата палисада беше отворена, двамата веднага яхнаха конете и препуснаха навън. Щом преминаха портата, те поеха в галоп. Останалите в двора ги проследиха с поглед, ала двамата ездачи не се обърнаха повече назад.
Ударите на копитата заглъхнаха и конете изчезнаха във вълнистата степ.
Останалите в станцията мъже, се извърнаха един към друг, за да уговорят какво им предстоеше да вършат по-нататък. Матотаупа последен се присъедини към малкия кръг; той най-дълго проследи с поглед отдалечаващите се ездачи и макар да беше сред хора, чувствуваше някаква потискаща празнота около себе си. Това беше мигът, в който той разбра, че Харка беше единственият и последен човек, с когото той все още изцяло и напълно беше свързан. Матотаупа се насили да потисне из един път чувството си, ала успя да го стори само външно.
Той не бе проследил началото на разговора между тримата бели, с които бе останал, и чак сега долови за какво става дума.
— … значи, ще трябва да уредим въпроса с капаните и кожите, Томас! — настоя инак толкова мълчаливият Тео. — Абрахам ще ни създаде неприятности.
— Всъщност той е душа човек, но откакто взе тая станция, на стари години се превърна в истински разбойник. Аз обаче ще му изясня казуса! Ела, веднага ще уредим тая работа! Всъщност ти къде изобщо прибра нещата ни?
— Всичко е там вътре, в ъгъла на магазина.
— Да вървим тогава!
Томас и Тео влязоха в първия блокхаус, докато Адамсън и Матотаупа останаха навън. Индианецът се мъчеше да подреди в съзнанието си впечатлението, което създаваше у него фермерът. Този мъж му харесваше. Той сигурно не беше още стар, но навярно бе работил много и бе преживял много. Кожата му беше кафява и закалена от студ и слънце, ръката му беше суха и мускулеста. Той сигурно не бе имал възможност още от дете да напълнее. Косата и брадата му вече бяха посивели, макар Матотаупа да не даваше на този фермер повече от тридесет и пет години, като съдеше по движенията, погледа и гласа му. Така двамата мъже бяха почти на една и съща възраст, но и Адамсън сигурно също бе забелязал, че в черните плитки на Матотаупа се мяркаха сиви жилки. Индианецът стърчеше с една глава над доста високия бял мъж.
Двамата останаха мълчаливо един край друг и се стараеха да доловят караницата, която бе избухнала в магазина и се водеше на все по-висок глас. Старият Абрахам изкарваше лоши кожите, които Томас и Тео бяха донесли; близнаците обаче ругаела във всички възможни гами безсрамния лихвар, на какъвто Абрахам не се срамуваше да се прави по заповед на кожарската компания.
— Срам и позор за старата ти глава! — тъкмо крещеше Томас. — Нима не те е срам да ни смучеш кръвта като лихварин? Абрахам, Абрахам! Има да се пържиш ти в ада, а вятърът ще разнася молбите ти, нечути от никого! И това ми било християнин, и то християнин, който скоро се кани да заеме смъртното си ложе! Седнал да смуче последните силици на най-добрите си приятели! Знаех си аз, Абрахам, че така ще стане с тебе, щом поемеш търговската станция! Но че един възрастен, честен трапер, какъвто ти беше някога, ще затъне изцяло в блатото на лъжата и низостта, това — не, не…
— Не ме карай да са смея! — отвърна му през смях Абрахам. — Възрастни, честни трапери! Знам ги аз вашите брътвежи! Излежавате се из прерията, мързелувате като греещи се на слънце бизони, похапвате си печено филе и убивате някое и друго бобърче! Това се вика живот! И после пристигате да връщате капаните, които едва-що сте взели под наем! В лудницата ви е мястото на вас, в лудницата! И в ада дори не би трябвало да пускат такива като вас! Сигурно там ще накарате дяволите да работят вместо вас! А в наши дни, когато светът става все по-лош и по-лош, те си имат достатъчно работа.
— А кой го прави по-лош, закоравял лихварино, ти ли, или ние? Ние живеем напълно невинни като ангели и като индианците, които не търсят да ни пият кръвчицата с тегоби и данъци, а ни гощават по царски с бизонско филе? Ръцете да ни изсъхнат, дето наехме от тебе капани и дето въобще сме ти донасяли кожи! Ние пак ще живеем по-добре от теб и на тоя, и на оня свят!
Адамсън, който слушаше целия този разговор заедно с Матотаупа, махна с презрително движение.
— Има да се дърлят така най-малко още два часа — каза той, — после ще се разберат. Аз смятам да използувам това време. Селянин като мене не може да си прахосва времето като търговец или ловец. Аз трябва да си правя сметката. Имам една молба към тебе, вожде.