— Хау.
Матотаупа беше навел глава и гледаше пода на мрачното помещение, без да може на първо време да каже нито дума.
— Срещу Хари, разбира се, те нямат нищо. Той е дете. Всеки е уверен, че не той, а ти си стрелял. Двама слуги в цирка ще го потвърдят с клетва. Всичко е насочено срещу тебе.
Матотаупа мълчеше. Фред чакаше.
— Какво смятат да предприемат белите мъже? — попита накрая индианецът с пресъхнал глас.
— Ще разпратят съобщения до вождовете на сиксикау, че са длъжни да те предадат. В противен случай кръвното отмъщение на белите ще се насочи към хората на сиксикау.
Матотаупа заглуши едно стенание. Дробовете му се мъчеха да си поемат дъх, защото сърцето му беше готово да замре.
— Аз не съм там… при хората на сиксикау — промълви най-после с мъка той. — Вождовете могат да кажат, без да нарушат истината, че аз не живея сред тях.
— Могат. Но ако се върнеш при тях? Тогава?
Матотаупа се изправи съвсем бавно. Стоеше сред мрачното помещение с лошия въздух, изправен, неподвижен, горд. Погледът му срещна очите на белия човек, който седеше още на пода и гледаше втренчено нагоре към него.
— Аз никога няма… да се върна там — каза Матотаупа, като наблягаше на всяка дума, но със съвсем беззвучен глас. — Никога. Мъжете на сиксикау, които приютиха мен и моя син, няма да страдат заради мене. Аз казах, хау.
Белият повдигна рамене, поигра си с лулата и дълго остана мълчалив.
Матотаупа продължаваше да стои като вкаменен.
— Топ, ти си честен човек — каза най-после тихо ловецът. — Дявол да го вземе, пусто да остане! Отдавна вече смятах, че нищо не е в състояние да ме трогне. Но ето че пак се разчувствувах. Щастие е, че поне момчето може да намери убежище при черните ходила. Но твоето положение, Топ, твоето положение сега е такова, каквото е моето твърде отдавна. Отлъчен, презрян, преследван, във война с всички! Тежък живот е това. Но човек ще го изтърпи, защото така се налага. Не ни е време още на нас с тебе двамата да мрем. Има да поуредим още някои неща тук на този свят!
Индианецът мълча още няколко минути и не се помръдваше.
— Да — каза най-после. — Аз трябва да уредя още някои неща, преди да намеря смъртта. Моето отмъщение! Харка никога не бива да чуе, че е имал баща, който не е съумял да отмъсти, задето са го обидили.
— Точно така! Ти отново идваш на себе си, Матотаупа, и знай, че не си сам. Отсега нататък ние двамата с теб ще бъдем вечно заедно.
— Мой бели братко!
— Мой червени братко Топ!
Утрото на мъртвите риби
Прерията между двете начални реки на Плат, която се разпростираше на стотици мили югозападно в ловните райони на черните ходила, всяка година се обливаше от палещите слънчеви лъчи на лятото, пресушавана от ветровете. Между обраслите с ниска трева и многогодишни растения местности минаваха голи пясъчни ивици. Коритата на много потоци вече бяха пресъхнали, в други бавно се придвижваха малки рекички. Бизоновите пътища се разстилаха изоставени. Стадата бяха отминали на север и на изток, търсейки по-тучни поля. Елените и лосовете се бяха приютили в горите на западните предпланини.
Суха, изоставена и неплодородна се ширеше местността под гаснещото звездно небе, за да посрещне новия ден, който щеше да донесе нова жега, нов вятър, но не и прясна вода.
Сънливците в малкия лагер на проучвателната железопътна компания се разсъниха бързо. Мъжете се запътиха към потока, край който бяха опънати палатките им. От време на време някой подвикваше нещо с още сънлив глас на другаря си, но повечето мълчаха мрачно, намръщени, защото и днес консервите едва ли щяха да им се усладят повече, от вчера. Всички обаче бяха доволни, задето поне щяха да започнат рано работа, защото нямаха по-голямо желание от това да привършат работния си ден и да се измъкнат от страшната пустош и дебнещите ги в нея опасности. Мъжете ходеха край палатките и потока, облечени само в панталони, но веднага след закуската обличаха и горните си дрехи с надеждата, че те могат до известна степен да ги предпазят от стрели и ножове. Всички, от инженера до последния носач, носеха затъкнати в коланите си револвери или пистолети. Брадясалите им лица и ръцете бяха обгорели от слънцето.