Ръководителят на експедицията стоеше пред своята палатка. Чакаше да се върнат тримата нощни дежурни, за да чуе от тях дали бяха забелязали нещо подозрително през нощта. Той вече видя двама от тях, които се приближаваха с пушка в ръка. Познаваше ги много добре, както познаваше всеки от своите хора.
Единият, на име Бил, беше недодялан здравеняк. Изразът на лицето му беше груб; около ъглите на устните му играеше някаква глупашка хитрина. Вторият, почти половин метър по-висок от него, правеше силно впечатление с брадата си. Той всеки ден уж се опитваше да оформи широката си брада в малка остра брадичка с широки мустаци и въпреки всички шмекерии упорито се задоволяваше само с намерението си. Казваше се Чарлз. Заради едрия ръст и суетността си той бе получил някога някъде от французи прякора Шарлеман, Карл Велики, и това име му бе останало, макар че повечето от неговите говорещи английски другари съвсем не разбираха този подигравателен прякор.
Двамата сменени постови притичаха към инженера. Когато застанаха пред него обаче, те не казаха нищо, само го гледаха като кучета, очакващи да ги смъмрят.
— Какво има? — попита инженерът, вече ядосан от физиономиите им, преди още да беше разбрал какво се е случило. — Къде се бави Том?
В отговор те само повдигнаха рамене.
— Питам ви къде е Том!
— Просто го няма.
— Просто го няма! Просто го няма! Хубав отговор за опитни погранични жители, няма що! Жив или мъртъв — той трябва да е там.
— Ама го няма.
— Хора, не ме бавете излишно! Какво се е случило?
Отговорът отново бе повдигане на рамене.
— Снощи Том отиде на пост. Това е ясно. И после?
— Вече го няма.
Ръководителят на експедицията разтвори устни, пое си въздух, затвори отново уста, без да каже онова, което му се искаше да изрече, и накрая само попита:
— Кога забелязахте, че Том „просто го няма“?
— Когато го повикахме на развиделяване. Искахме заедно да се върнем тук.
— А какво има там, където него го няма вече? Трупът му? Или следи от отвличането му?
— Само шапката и ботушите му са там.
— Шапката и ботушите му, така. Нима никога не си давате нощем знак помежду си, за да знаете, че всичко е наред?
— Но разбира се, сър.
— Кога за последен път се чухте с Том?
— Два часа преди развиделяване.
— Така, тогава, значи, е бил още там. И после? Като димели се е разнесъл, или е потънал в земята, или е излетял във въздуха и е оставил само шапката и ботушите си на своите наследници! Или какво си помислихте?
— Може би е искал да си върви дома? Понякога човек го прихваща и просто побягва.
— Това вече е нещо. Дезертирал, така да се каже. А поводът за това?
— На него отдавна вече не му се работеше. Малко магазинче в някой граничен град — това му беше мечтата. Искаше му се да започне търговийка, да поспечели малко и да живее на спокойствие. Мъката по дома го гризеше още от миналата година насам, след голямата пясъчна буря. Но парите все не му стигаха, за да отвори магазин, пък и нямаше стока, за да започне…
— И стоката сигурно му е паднала нощес от небето, така ли? Та затова сега може да си отвори магазин?
— Ами не знаем. Понякога, когато човек мисли много дълго за нещо и слънцето и вятърът му пресушат съвсем мозъка, пък и индианците не го оставят на мира, той изведнъж полудява.
— А конят на Том, той къде е?
— Тук е.
— Тук?! И Том ще тръгне пеша без шапка и обуща през прерията? На друг ги разправяйте тия! Не на мен! Да вървим аз да видя каква е тая работа. Оставихте ли шапката и обущата му така, както ги намерихте?
— Да, сър.
— Значи, все пак сте имали миг на прозрение!
Инженерът се запъти заедно с двамата тежко въоръжени погранични жители към лекото възвишение на север от потока, където Том бе стоял на пост през нощта. Двамата мъже водеха инженера по заобиколен път, за да не унищожат някакви следи, и после се изкачиха по лекия склон нагоре. Когато стигнаха билото, инженерът видя в тревата кожената широкопола шапка и високите ботуши. Те бяха поставени така, че шапката сочеше точно мястото, където би се намирала главата на легнал човек, а ботушите — мястото, където биха били краката му.
— Каква любов към точност и ред! — избухна инженерът. — Открихте ли следи?
— Не.
— Значи, той е трябвало да събуе ботушите си, за да се промъкне по-леко. Щуротия! Пълна щуротия! Може ли човек въобще да се довери някому в тая прерия?
Той отиде до мястото, където бяха оставени шапката и ботушите, и повдигна вещите една след друга, за да ги огледа от всички страни.