— Само че те не искат да ти доставят това удоволствие, Бил.
— Ами да, те са само едни мръсни индианци и нищо повече!
— Какво са те, на мен ми е, все едно. Но това, което вършат, ме стряска. Ясно ли ти е?
— Престани да дрънкаш, Чарлз. Я… слушай!
В долинката един от мъжете се бе осмелил да се приближи към мъртвеца с прободеното със стрела гърло. Тъй като острието беше с кука, той не можа да го измъкне, отчупи само леко захванатия му горен край и го разгледа подробно. Една малка съвсем тънка кожа с рисунка върху нея, едно своеобразно писмо бе прикрепено на стрелата.
Мъжът разглеждаше кожата.
— Пак конска глава! — извика той към двамата мъже на хълма.
— Какво означава това, Бил? — попита Шарлеман. — Червени черти и конска глава, тези знаци все се повтарят.
— Ти се държиш така, сякаш конската глава може да ти свети маслото, магаре такова! Важното е стрелата!
— А ние седим тук и чакаме да прелети и да ни улучи следващата!
— Че какво да правим? Би трябвало да имаме на разположение една орда индианци, които да насъскаме срещу другите. Срещу кучета трябва да се насъскат кучета, а срещу червени — червени.
— А срещу червени кучета — червени кучета, искаш да кажеш, нали? Кой може да разчита на такава червена пасмина! Миналата година все още ни помагаха тия пани, а сега и тях вече ги няма никакви.
— Ами да, защото ние ги излъгахме и не им платихме уговореното! Те искаха да им дадем патрони, а ние не им дадохме дори една стотна от онова, което бяхме, обещали.
— Че кой може да поеме такава отговорност — да снабдява червенокожите с патрони!
— Така или иначе, ние останахме на понеделник! Следващия път и аз ще ви оставя моята шапка тука като последно сбогом. И без това не искам да стоя повече в тая проклета местност! Но човек не може да се откаже. Глупави сме ние, това е то!
— И ти не знаеш какво означава конската глава и перото!
— Я ме остави на мира! Докато не са ми изпратили томахавка, пак съм добре.
— Защо? Какво означава пък томахавката?
— Че трябва вратът ти да е готов — защото секирчето зее ще те улучи в най-скоро време. Ти как не го знаеш това? А пък се фукаш, че си бил пограничен жител!
— Тихо! Слушай!
Двамата мъже и всичките им другари на хълма на оттатъшната страна на реката, както и в долината край брега подскочиха. На северозапад някой стреля. Разнесоха се отделни изстрели, един подир друг, посоката им бързо се менеше.
— Бил, какво означава това… изглежда, неколцина ездачи се гонят един друг!
Отново се разнесоха изстрели.
Бил нема време да отговори. Ослушваше се внимателно като всички останали.
Стрелбата утихна. Двамата постови залепиха уши на земята. Отначало не чуха нищо, ала скоро след това доловиха тропот от конски копита на отделни препускащи в галоп коне.
После отново отекнаха три изстрела. Появиха се малки пушечни облачета. На двамата скаути се стори, че дочуват отдалече и резки викове.
— Любопитен съм, Бил, да разбера кои се хванаха там за косите!
— Остави на тях това удоволствие, Чарлз. Важното е, че този път не хванаха нас за косите!
Разнесе се един самотен изстрел, много надалеч, но поради голямата тишина те все пак го доловиха. Стрелбата на ездачите, изглежда, се отклоняваше на североизток от лагера на проучвателната компания.
— На работа, хора! — прокънтя гласът на главния инженер. — Нашите коварни врагове си намериха други жертви!
Мъжете се изправиха на крака, повечето с нежелание, но и сега нямаше нито един, който да не се подчини на заповедта. Инженерът, набит, по-скоро нисък, отколкото едър, притежаваше изключителна енергия. Един млад човек, чиято още леко почерняла кожа издаваше, че работи отскоро в експедицията, беше готов винаги пръв да изпълни нарежданията. Джо Браун, ръководителят на експедицията, се усмихна мислено, като го видя. Тоя зелен новак вършеше работа, ала му предстояха още много стадии на развитие. Най-напред трябваше да осъзнае напълно опасността, която го грозеше наравно с другарите му, а после трябваше да се научи как да се справя с нея. Засега той беше още едно здраво необуздано жребче. Джо би се натъжил обаче, ако някоя стрела улучеше смъртоносно младежа, преди още той да успее да узрее като работник и характер.
Бил и Чарлз горе на възвишението се вълнуваха единствено от въпроса кога ще могат най-после да легнат да спят. Изгрелите не се повториха повече, дори и най-острото ухо не можеше да долови вече удари на копита. Всички, които разбираха нещо от проучвателна работа, слязоха в долината на потока, за да могат да свършат колкото се може по-рано работния ден.
Използуваха и всички помощни работници. За охрана останаха само четиримата скаути и прерийни бегачи на дълги разстояния, които стояха на пост двама по двама на южното и северното възвишение.